Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 16

Стена от светлина проряза тъмнината и след миг рус мъж в офицерска униформа се показа от сводестата порта, носейки фенерче.

— Лейтенант Каргил, господине.

— Как сте? — Посетителят не се представи, нито стисна ръката, която се поколеба известно време във въздуха дали да се здрависа, или да козирува. — Тук нямате ли електричество?

— Страхувам се, че следобед се повреди генераторът. — Каргил явно се стараеше да бъде приятен. Още не беше открил, че да се натягаш на Мюър, си е чиста загуба на време. — Как мина пътуването?

— Ужасно. — Мюър последва лейтенанта през сводестата порта и надолу под сводест пасаж, след него излязоха в двор, който се беше превърнал в дом на метални жилищни бараки. — Били ли сте наскоро в Йерусалим? Нашето уважавано правителство е превърнало центъра на града в нещо като умален Биркенау и се е затворило вътре. Оградили са се с бодлива тел. И въпреки това не могат да се опазят от шибаните бунтовници от Иргун4. — Той поклати глава невярващо. — Както и да е, нашият човек още ли е тук?

Изненадан от смяната на темата, на Каргил му трябваха няколко секунди, за да отговори.

— Преди да дойдете, наредих да го преместят в стаята за разпити. Там е от няколко часа.

— Добре. Нека омекне малко. Според досието му е кораво копеле. Всякакви героизми по време на войната. Получил е орден за отлична служба, а тях не ги раздават за копане на кенефи.

— Наистина ли? — попита Каргил удивен. — Човек не би очаквал такъв герой да продава на черно оръжия на ционистите.

Мюър се изкиска.

— Три месеца след като са закачили медала на гърдите му, той изчезва. Дезертирал. Нашият господин Грант е сложен човек.

Те стигнаха до далечния край на двора, където се намираше бившата конюшня, която сега беше оборудвана с покрив от гофрирана ламарина и желязна врата. Каргил я отключи.

— Имате ли нужда от помощ? Мога да доведа няколко сержанти…

— Няма нужда. Чакай тук, за всеки случай, ако има неприятности. Въоръжен ли си?

Каргил докосна кобура си.

— Бъди готов. Ако някой излезе през тази врата, преди да почука два пъти, застреляй го.

— Наистина ли смятате…

— Както вече казах, нашият господин Грант е сложен човек.

Вратата щракна зад него и Мюър пристъпи в килията. Както и останалата част от крепостта, тя беше странна смесица от старо и ново: средновековни стени се издигаха и подпираха металния покрив, а подът беше от излят набързо бетон. Както през средновековието и сега тя беше осветявана от пламък. В случая един газов фенер висеше от покривната греда. В средата на помещението два дървени стола бяха поставени един срещу друг, а между тях имаше метална маса. На единия седеше Грант, а дясната му ръка беше заключена с белезници към крака на масата.

Мюър го изучава няколко секунди. Снимката в досието сигурно беше най-малко отпреди десет години, но беше невъзможно да се каже дали отминалото десетилетие е било добро към Грант или не. Разбира се, беше остарял, но същото се беше случило с повечето мъже, които бяха преживели войната. В случая на Грант промените не бяха нито за добро, нито за лошо. По него имаше белези — един на лявата ръка, който се виеше от лакътя почти до китката. Край устата и очите се бяха натрупали бръчици, но те не променяха лицето под тях. Сякаш годините бяха взели младия мъж от снимката и само го бяха заострили, и някак си го бяха пречистили. Дори с белезници, той успя да се отпусне още назад и се усмихна презрително на посетителя.