Читать «Маджипурски хроники» онлайн - страница 5

В началото си мислеше, че ще ходи до Нарабал веднъж седмично — за провизии, нови книги и кубове за забавление. Да ходи от време на време на концерт или на театър, или дори, за да посети семейството и приятелите си — тези, които все още и се искаше да види. Известно време наистина ходеше до града доста често. Но това беше тежък, уморителен преход, който отнемаше почти половин ден и колкото повече свикваше с усамотения си начин на живот, толкова повече Нарабал и се струваше още по-шумен, още по-тревожен, с малко полезни неща, които да компенсират недостатъците. Хората там я заглеждаха. Тя знаеше какво си мислят — смятаха я за ексцентрична, дори за луда, за своенравно момиче, което живее там някъде съвсем само̀ и се люлее по върховете на дърветата. Постепенно посещенията и в града се разредиха. Започна да ходи там, само когато беше неизбежно. В деня, когато попадна на ранения гхайрог, не беше стъпвала в Нарабал поне от пет седмици.

Онази сутрин тя скиташе в някаква блатиста местност на около пет мили североизточно от колибата си и събираше сладките жълти гъби, известни като калимботи. Торбичката и беше почти пълна и вече мислеше да се връща, когато на неколкостотин ярда напред забеляза нещо странно — същество с някаква блестяща, металическа на вид сива кожа и дебели цилиндрични крайници, проснато безпомощно на земята под едно голямо дърво. То и напомняше за хищното влечуго, което баща и и брат и някога бяха убили в нарабалския канал — тромаво, хлъзгаво, продълговато нещо с извити нокти и голяма, зъбата уста. Но когато приближи, тя забеляза, че съществото има конструкция, напомняща човешката, с масивна обла глава, дълги ръце, силни крака. Помисли си, че може да е умряло, но когато застана до него, то помръдна леко и каза:

— Увреден съм. Проявих глупост и сега плащам за това.

— Можеш ли да движиш ръцете и краката си? — попита Тесме.

— Ръцете да. Единият ми крак е счупен, може би и гръбнакът. Ще ми помогнеш ли?

Тя клекна и го разгледа внимателно. Наистина приличаше на влечуго — с блестящи люспи и гладко, твърдо тяло. Очите му бяха зелени и студени, изобщо не мигаха. Косата му представляваше гъста маса от дебели черни спирали, които мърдаха бавно съвсем сами. Езикът му определено беше змийски — яркочервен и раздвоен, той непрекъснато се показваше и прибираше между тънките, безплътни устни.

— Какво си ти? — попита Тесме.

— Аз съм гхайрог. Познаваш ли моя вид?

— Разбира се — отвърна тя, макар че в действителност знаеше много малко. През последните сто години на Маджипур се бяха заселили какви ли не същества — цяла менажерия чужденци, поканени тук от лорд Милеканд, защото нямаше достатъчно хора, които да заселят огромните пространства на планетата. Тесме беше чувала, че сред тях има четириръки, двуглави, миниатюрни с пипала, беше чувала и за тези люспести същества със змийски езици и змийски коси, но досега никой от тях не бе идвал чак до Нарабал — град на ръба на нищото, толкова далеч от цивилизацията, колкото можеш да си представиш. Значи това беше гхайрог. „Странно същество — помисли си тя. — С почти човешка форма на тялото, но всъщност без нищо човешко в отделните му части. Чудовище, кошмарно същество, макар и не особено страшно.“ Тя дори съжали горкия гхайрог, скитник, двойно изгубен — далеч от родния свят и от всичко, което имаше значение на Маджипур. И освен това — лошо ранен. Какво ли да направи с него? Да му пожелае всичко хубаво и да го изостави на съдбата му? Едва ли. Да измине пътя до Нарабал и да потърси помощ? Това би отнело най-малко два дни, при положение, че се намери кой да помогне. Да го прибере в колибата си и да го гледа, докато здравето му се възстанови? Това и се стори най-доброто решение, но пък тогава какво щеше да стане с усамотението и? А и от какви грижи се нуждае един гхайрог? Можеше ли тя и искаше ли да поеме такава отговорност? Ами риска — все пак това беше чуждоземец, от когото не знаеше какво може да се очаква.