Читать «Загадъчният дом» онлайн - страница 86

Две седмици изминаха в мир и безделие. Арлет се подмлади в това спокойствие и тази самотност. Под блестящото меко слънце лицето й придоби свеж оттенък. Обслужвана от доверени прислужници, тя никога не излизаше от градината и мечтаеше край брега на Сена върху една засенчена от цъфналите липи пейка.

От време на време двойка влюбени минаваше с лодка по реката. Почти всеки ден един стар селянин идваше да лови риба в една лодка, вързана за близкия бряг, сред покрити с тиня скали. Тя приказваше с него, като следеше с очи пяната, танцуваща върху слабите вълни, или пък се забавляваше, наблюдавайки лицето на този човек, неговия крив нос и острата му като слама брада, които се подаваха изпод голяма сламена шапка, прилична на камбана.

Един следобед, когато отиде при него, той и направи знак да не приказва и тя тихо седна. На края на дългия прът тапата ту потъваше, ту изплуваше от водата с резки движения. Изглежда, някоя риба искаше да захапе въдицата, но се уплаши и тапата отново стана неподвижна. Арлет каза весело:

— Не ти върви днес, нали? Няма щастие?

— Напротив, много сполучлив риболов — прошепна той.

— А какво уловихте?

— Една малка красива Арлет.

Първоначално тя не схвана смисъла на казаното и помисли, че той погрешно произнесе Арлет, вместо „аблет“, но ако е така, това значеше, че знае името й.

Заблуждението не трая дълго. Той наново подхвана:

— Една красива малка Арлет, която захапа въдицата…

Девойката внезапно разбра. Това бе Жан д’Енерис!… Сигурно се бе споразумял със стария селянин да му отстъпи мястото си за един ден.

Тя се изплаши и измънка:

— Вие!… Вие!… Идете си! О! Моля ви, идете си!

Той свали голямата сламена шапка, която покриваше главата му и каза със смях:

— Защо искаш да си отида, Арлет?

— Страх ме е… Моля ви.

— Страх, от какво?

— От хората, които ви търсят!… От хората, които обикалят около къщата ми в Париж.

— Ти затова ли изчезна?

— Затова… Толкова ме е страх! Не искам заради мене да попаднете в клопката, идете си!

Тя бе изплашена. Хвана му ръцете и очите й се просълзиха. Тогава той нежно й каза:

— Успокой се! Толкова малко се надяват да ме намерят, та не ме и търсят.

— Но при мене, да!

— Защо пък биха ме търсили при тебе?

— Защото знаят…

Арлет се изчерви. А той добави:

— Защото знаят, че те обичам и че не мога да живея, без да те виждам, нали?

Този път тя без страх се отмести на пейката, повлияна от спокойствието на Жан.

— Млъкнете… Не казвайте тези неща… Ако ли не, ще си отида.

Загледаха се в очите. Тя се чудеше, че го вижда толкова млад, по-млад от по-рано. Облечен в рубашката на стария селянин, с оголен врат, той изглеждаше на нейните години. Д’Енерис се поколеба за момент, засрамен от тези сериозни очи, които толкова го разглеждаха. За какво мислеше тя?

— Какво ти е, моя малка Арлет? Човек би помислил, че не се радваш.