Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 23

— Мартин може би знае какво става — каза Хорас, — но къде, по дяволите, е Мартин?

— Трябва ни малко време да обмислим всичко — изказа мнението си Дейвид. — Не можем да вземем решение в такава напрегната обстановка.

— Два дни тогава — реши Хорас. — Два дни и тръгваме.

— Надявам се, че разбрахте — бавно и решително каза Тимъти, — че аз не възнамерявам да отивам никъде. Оставам тук.

5

Чудовището

Буун седеше на ниската каменна ограда, която разделяше пасбището от полето. На полето два сетера се преследваха във весела лудост и гонеха птичките, излитащи от стърнищата. Късното следобедно слънце бе горещо, а безоблачното синьо небе бе надвиснало отгоре като огромна синя арка.

В разстояние на няколко часа Буун, придружаван от веселите кучета, бе обиколил Хопкинс Ейкър. Първоначално се бе насочил да открие времевия балон и да стигне до разделящата времева стена. Беше се опитал да върви по права линия, като спираше на моменти, за да се увери, че върви напред. Но след час или повече осъзна с известно учудване, че се връща приблизително все на мястото, откъдето бе тръгнал.

Както и да е, разходката не беше съвсем безполезна. През този час и нещо природата, която прекосяваше, се бе просмукала в него. Бе минало доста време, откакто се бе разхождал сред нея и това му припомни и други разходки — в друго време и на други места. Премина през стадо самодоволни овце, които стояха и го гледаха с благ въпрос в очите си, а после отстъпиха малко назад, но продължиха да го наблюдават, докато не ги подмина бавно. Премина през малки рекички с кристални води, премина и през горички от едва прорасли дървета и с дълбоко задоволство забеляза дивите есенни цветя, които се поклащаха и отразяваха в поточетата.

И ето, сега седеше върху ниската каменна ограда, недалеч от мястото, където я бе прескочил в началото на разходката си. Зад него се виеше сред редици от умиращи тополи пътят към къщата. Пред него бяха извивките на стърнищата по полето. Седейки, той се замисли за това, което заедно с Коркорън бяха чули от хората в къщата. Беше толкова фантастично и толкова невероятно, че не можеше да го разбере. Не можеше да намери точка, от която да започне да го осмисля логически. Далече долу в полето забеляза сянката на нещо, което се раздвижи в горичката. Загледа се в него и разбра, че това е човек, а малко по-късно разпозна Коркорън. Докато го наблюдаваше, Коркорън се изкачи по възвишението към него.

Буун го изчака и потупа камъка до себе си.

— Сядай, Джей — каза той. — Разкажи какво намери.

Знаеше, че Коркорън не би се разхождал без цел и явно търсеше нещо.

— Намерих края на балона — отвърна Коркорън. — Сигурен съм, че успях, макар да беше толкова мъгляво, че не бих се заклел.

— Аз също го търсих — каза Буун. — Вървях по права линия и стигнах дотам, откъдето бях започнал. Не намерих края, но твоите очи са различни.

— Предполагам, че става дума за него. Аз наистина имам различен поглед. Но имам и свидетел. Хенри, кажи му!

— Хенри? Джей, ти си започнал да бълнуваш. С теб няма никой. Ти се изкачи по склона сам.