Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 142

Все още никой не беше казал нищо. Буун бавно се обърна и се огледа наоколо. Нямаше какво да се види освен кристалните блокове, покриващи земята, на която мрежата се беше приземила. Независимо, че беше светло и топло, слънце нямаше. Някакъв цвят проблесна за момент над хоризонта, а после изчезна.

— Какво беше това? — попита Инид.

Никой не й отговори.

— Ето го пак! — извика тя.

Този път блясъкът не изчезна и оформи извита дъга над хоризонта. Тя остана там като арка от пастелни цветове, които се свързваха в полукръг с повърхността.

— Дъга — каза Коркорън. — Това е мястото.

— Това нали е обикновена дъга — избоботи Коня. — Най-вероятно това са Хората-Дъги.

Докато гледаха, се появиха още много дъги. Проблясваха от нищото, после се издигаха към небето, извиваха се и оформяха своите арки. Събираха се на групи, пресичащи се една с друга, и най-сетне земната повърхност заблестя с лека отразена светлина.

Макар дъгите да изглеждаха оформени, около тях витаеше чувство за нестабилност. Сякаш бяха феномен, който няма да се задържи дълго.

Роботът беше свалил своята екипировка от мрежата и сега се занимаваше с печката си, без да обръща внимание на дъгите. Инид и Коркорън стояха наблизо и не сваляха очи от небето. Шапката беше застанал встрани, а Коня до него.

— Един от нас го няма — каза Буун, изненадан от този факт. — Мартин не е тук. Какво се случи с него?

— Падна от мрежата — каза Коня. — Мрежата го остави да замине.

— И ти не ни каза нищо за това? Дори не го спомена?

— Той не трябваше да е с нас. Мрежата знаеше това.

— Неограничените още са тук — каза Коркорън.

Тримата неограничени се бяха скупчили по-настрана от другите.

— Това е ужасно — каза Инид. — Казваш, че Мартин е паднал. Ти не му ли помогна да падне?

— Не бях близо до него. Дори не можех да го достигна, за да го бутна.

— За себе си знам, че не чувствам липсата му — каза Коркорън.

— Имаш ли представа къде би могъл да е? — попита Буун.

Коня безпомощно вдигна рамене.

Шапката проговори.

Не говоря от собствено име, каза той. Аз съм гласът на Хората-Дъги. Чрез мен те говорят на вас.

— Но къде са Хората-Дъги? — попита Буун.

Те са това, което вие наричате просто дъги, каза Шапката. Те ви приветстват с добре дошли. По-късно ще поприказват с вас.

— Искаш да кажеш, че дъгите, тоест нещата, които ние наричаме дъги, са хората, за които ни разправя? — попита Инид.

— На мен не ми приличат на хора — каза Коркорън.

Вълкът се приближи до крака на Буун и той тихо му каза:

— Всичко е наред. Стой до мен. Двамата с теб сме заедно.

— Това ли е всичко, което имат да ни кажат Хората-Дъги? — продължи да се чуди Инид. — Че сме добре дошли и по-късно ще си поговорим с тях?

Това е всичко, информира я Шапката. Какво друго бихте желали?

— Хамбургерите са единственото, което мога да направя набързо — обади се роботът. — Ще ви бъдат ли достатъчни?