Читать «Театър» онлайн

Вратата се отвори и Майкъл Гослин вдигна поглед. Влезе Джулия.

— Ти ли си? Няма да те задържа повече от минута. Почакай да подпиша тези писма.

— Не бързам. Исках само да видя какви билети са изпратени на семейство Денорънт. Какво прави тук този младеж?

С отлично овладян инстинкт на опитна актриса тя подкрепи думите си със съответния жест, като кимна с изящната си главица към стаята, през която току-що беше минала.

— Счетоводителят. Изпратен е от кантората „Лорънс и Хъмфри“. Тук е вече трети ден.

— Изглежда съвсем млад.

— Още е на стаж. Личи си, че познава работата. Поразен е от начина, по който се водят счетоводните книги при нас. Заяви ми, че не е очаквал един театър да бъде поставен на такива делови основи. Някои фирми водели счетоводството си така, че косите ти да побелеят.

Джулия се усмихна при вида на красивото лице на своя съпруг, което излъчваше самодоволство.

— Тактичен младеж.

— Днес привършва. Мисля си, дали да не го вземем с нас и да хапнем набързо у дома? Много добре е възпитан.

— И според теб това е достатъчно, за да поканим някого на обяд?

Майкъл не долови тънката ирония в гласа й.

— Ако не искаш, няма да го поканя. Просто си мислех, че ще му достави удоволствие. Ужасно ти се възхищава. Гледал е пиесата три пъти. Гори от желание да се запознае с теб.

Майкъл натисна бутончето и след миг на вратата се появи секретарката му.

— Писмата са готови, Марджъри. С кого трябва да се срещна днес следобед?

Джулия разсеяно слушаше как Марджъри изброява имената от списъка и лениво оглеждаше стаята, при все че я познаваше до най-малката подробност. Точно такъв трябваше да бъде кабинетът на един директор на първокласен театър. Стените бяха облицовани с ламперия (на костуема цена) от добър художник-декоратор и украсени с гравюри от Зофани и Де Вилде¹ по театрални сюжети. Креслата бяха широки и удобни. Майкъл седеше на богато гравиран стол — имитация на стила „Чипъндейл“², но изработен от известна фирма, — а масата му, в същия стил, изглеждаше необикновено солидна с тежките си крака във формата на хищни лапи. Върху нея стоеше снимката й в масивна сребърна рамка и за симетрия — снимката на Роджър, техния син. Между тях беше поставена великолепна сребърна мастилница, която някога Джулия бе подарила на Майкъл за рождения му ден, а зад нея кутия от червен марокен, богато украсена със злато — там той държеше бланките си, в случай че пожелаеше да пише писмата си на ръка. На тях имаше адрес — Театър „Сидънс“, а на пликовете стоеше неговият герб — глава на глиган с девиз под нея: „Nemo me impune lacessit“³. Букетът от жълти лалета в сребърната купа, която Майкъл бе спечелил за три поредни победи в състезанията на театрите по голф, говореше за грижовността на Марджъри. Джулия я погледна замислено. Въпреки късо подстриганите си и обезцветени с перхидрол коси и силно начервени устни, тя имаше безличен вид, характерен за идеалната секретарка. Беше работила с Майкъл пет години. За този период би трябвало да познава и кътните му зъби. „Интересно дали е толкова интелигентна, че все още да не се е влюбила в него“, запита се Джулия.