Читать «Масклин» онлайн - страница 63

После Ангало тръгна да си ляга, но все още възбудено дърдореше за камиони, за хълмове, за градове — каквото и да бяха всички тези неща — и спа цели два часа.

После Масклин дойде да го види.

Ангало седеше в леглото, а очите му все още сияеха като два ослепителни къса мрамор сред бледото му лице.

— И да не го изморяваш — предупреди го баба Моркий, която вечно се грижеше за онези, които бяха твърде зле, за да се защитят от грижите й. — Много е слаб и го тресе. Заради туй пусто друсане наляво-надясно в тая бучаща канара! Че то това не е естествено. Татко му тъкмо си тръгна. Седя пет минути и се наложи да го разкарам.

— Отървала си се от херцога? Ама как? Че той никого не слуша!

— Може да е голям ном в Магазина — рече бабата самодоволно, — но в една стая на болник не е нищо повече от смахнат досадник!

— Трябва да поговоря с него — каза Масклин.

— И аз искам да говоря с него! — надигна се Ангало. — С всички искам да говоря! Навънка има какво ли не! Някои от нещата, дето ги видях…

— Я мирувай — внимателно го бутна бабата обратно върху възглавниците. — Да се разкарват тук плъхове също не ми харесва много-много. — Бакенбардите на Бобо току-що се бяха мярнали изпод одеялото.

— Ама той е много чистичък и ми е приятел — примоли се Ангало. — Пък и нали каза, че обичаш плъхове…

— Плъхово казах. Плъхово месо, а не плъхове — натърти баба. После сръга Масклин. — И внимавай да не го шашкаш — изкомандва тя.

Масклин седеше на ръба на леглото, а Ангало говореше с дивашки ентусиазъм за външния свят — като някой, който е прекарал цял живот със завързани очи и тъкмо са му махнали превръзката. Говореше за ярката светлина в небето, за шосета, препълнени с камиони, и за едни големи работи, които стърчат от пода, и целите са в някакви зелени неща…

— Дърветата — обади се Масклин.

— И… и големи сгради, в които камионите вкарваха едни неща и изкарваха други.

Точно в такава се бе загубил Ангало. Камионът спрял, той се прекатурил навън, за да отиде до тоалетната, и не сколасал да се върне преди шофьора. И Камионът си тръгнал без него. Тъй че той се изкатерил на друг и малко след като потеглил, този камион спрял на голям паркинг, където имало други камиони. Ангало затърсил сред тях друг камион на Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Крайпътна закусвалня ще да е било — каза Масклин. — Едно време живяхме близо до една такава.

— Така ли се казва? — попита Ангало. Слушаше с половин ухо. — Отпред имаше една голяма синя табела с нарисувани на нея чашки, ножове и вилици. Както и да е…

Нямало камиони на Магазина. Или пък може и да е имало, само че имало толкова различни видове, че не могъл да ги намери. Взел, че си спретнал бивак в края на паркинга и ядял огризки, и изведнъж — чист късмет! — камионът, който му трябвал, взел, че се появил. Не успял да се промъкне в кабината, но успял да се изкатери на гумата и да си намери скатано местенце, където през цялото време се държал с ръце и колене за кабелите, за да не се изтърси на тичащия далеч под него път.

Ангало измъкна тефтера си. Беше почти почернял.