Читать «Масклин» онлайн - страница 60

„Освен мен“ — помисли си той, докато се въртеше като пумпал в мрака. Гледаше как тъмната грамада на камиона се плъзга покрай него. Навънка някак си изглеждаха по-малки.

Подът беше мазен — целият бе в бъзин. Той притича под камиона — в един свят с покрив от тръби и жици, поставени твърде високо, за да ги достигне. Но той се разтършува покрай една пейка и примъкна парче тел. С голяма мъка изви единия му край като кука.

Миг по-късно се промъкваше сред тръбите. Не беше мъчно. Долната част на камиона сякаш беше направена най-вече от тръби и жици. След минутка-две се намери пред стена от метал. По нея имаше дупки и през тях минаваха още снопове жици. Беше възможно, като се понапънеш, да се промъкнеш през тях. Вътре…

Вътре имаше килим. Странно си беше да намериш точно това в камион. Тук-там бяха пръснати бонбонени хартийки — за един ном те са големи колкото вестник. Огромни чудесии с форма на педали се подаваха от омазани с грес дупки по пода. В далечината се мержелееше седалка зад грамаданско кормило. „Това явно е замислено като нещо, за което се държи човекът в камиона“, реши Масклин.

— Ангало? — тихо повика той.

Отговор не дойде. Помота се безцелно и тъкмо да се предаде, забеляза нещо сред валмата прах и хартийките под седалката. Човек би решил, че това е просто още един боклук. Масклин позна палтото на Ангало.

Той внимателно огледа боклука. Можеше да си представиш как някой лежи там и гледа. Поразтършува се и намери мъничка обвивка от сандвич.

Взе палтото със себе си; май нямаше какво друго да се прави.

Дузина номи нервно чакаха на просмукания с бъзин под. Масклин протегна палтото и сви рамене.

— Никакъв знак — каза той. — Бил е там, ама сега го няма.

— Какво може да е станало с него? — попита един от по-старите.

Някой зад него отрони мрачно:

— Сигурно дъждът го е размазал. Или го е отвял свирепият Вятър.

— Точно така — обади се трети. — Навънка могат да ти се случат какви ли не ужасии.

— Не! — възкликна Масклин. — Искам да кажа, ужасиите си ги има, но…

— А — кимнаха момите.

— … не са точно такива! Щеше да си е съвсем добре, ако си беше седял в камиона! Казах му да не тръгва да изследва…

Усети, че внезапно е настъпила тишина. Номите не гледаха към него, а през него, към нещо зад него.

Там стоеше херцог Галантерий, заедно с няколко от войниците си. Беше се втренчил вдървено в Масклин. После простря ръце, без да каже ни дума.

Масклин му даде палтото. Херцогът се взря в него и го заобръща. Тишината все повече изтъняваше и накрая почти зажужа.

— Забраних му да тръгва — пророни херцогът. — Казах му, че е опасно. Знаете ли, беше глупаво от моя страна. Това го накара да се заинати още повече.

Той отново погледна Масклин.

— Е?

— Ъъ… — отвърна Масклин.

— Жив ли е синът ми?

— Хм. Ами сигурно. Няма причини да не е. Що да не е?

Херцогът кимна едва-едва.

„Това беше — помисли си Масклин. — Дотук — и край.“ Херцогът се вгледа в камиона, после огледа стражите си.

— И тия неща ходят Навънка, така ли?