Читать «Масклин» онлайн - страница 21

Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.

По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.

— Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? — попита Торит с надежда.

— Мисля, че за това трябва да си от някой отдел — рече Масклин. — Но не може само там да има храна, нали така?

— Като пристигнахме, не беше толкоз шумно — рече бабата. — Ама че дандания.

Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.

— О! — възкликна тихичко.

— Какво? — притича Грима.

— Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.

Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.

Номите винаги са знаели, че човеците живеят много бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди някое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.

Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят — с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.

Известно време номите ги гледаха като омагьосани.

— Какви са тия работи, дето ги държат? — попита Грима. — Приличат малко на Нещото.

— Не знам — отвърна Масклин.

— Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.

— Не, то е същото както при мравките — авторитетно рече Торит. — Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.

— Ама строят разни неща… — неубедително вметна Масклин.

— И птичките го правят, момчето ми.

— Да, ама…

— Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.

— Хм. — Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи, и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин искаше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас?

— Хрумна ми идея.

Той вдигна Нещото.

— Хей, Нещо?

Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли какво представляват човеците?

— Да. Възобновявам главната задача.

— Нещо? — продължи Масклин.

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш — рече Масклин.

— Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше точен във всяко едно отношение.