Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 176

Пооправих купчината доклади от токсикологията и ги преместих върху смъртните актове, по-далеч от себе си. Погледнах към кулата от бележки до микроскопа и отново се почувствах обхваната от депресия.

— Боже господи — оплака се Марино. — Имаш ли нещо против да поседиш спокойно, поне докато си тръгна? Подлудяваш ме.

— Това е първият ми ден в работата — напомних му. — Какво мога да направя? Погледни тази бъркотия — посочих към бюрото си. — Човек може да реши, че съм отсъствала година. Ще имам нужда от цял месец, за да наваксам.

— Давам ти време до осем часа довечера. Дотогава всичко ще се е върнало към нормалното, точно както си беше преди.

— Много ти благодаря — казах доста рязко.

— Имаш добър персонал. Знаят как да се оправят с нещата, докато те няма. Какво лошо има в това?

— Нищо. — Запалих цигара и отместих още няколко листа, за да намеря пепелника.

Марино го взе от края на бюрото и го побутна към мен.

— Хей, не е като да нямат нужда от теб — каза той.

— Няма незаменими хора.

— Да бе. Знам, че точно това си мислеше.

— Нищо не мисля. Просто съм разсеяна.

Протегнах се към десния рафт и взех бележника с датите. Роуз беше зачеркнала всичко до края на следващата седмица. А после следваше Коледа. Почувствах, че сълзите ми напират, без да знам защо.

Марино се наведе, за да изтръска цигарата си, и каза кротко:

— Какво представляваше книгата на Берил, док?

— Разбива сърцето ти и в същото време те изпълва с радост — казах с насълзени очи. — Невероятна е.

— Аха, чудесно. Надявам се все пак да я публикуват. Това някак си би я съживило, ако разбираш какво искам да кажа.

— Знам точно какво искаш да кажеш. — Поех си дълбоко дъх. — Марк ще види какво може да се направи. Предполагам, ще се наложи нещата да се уреждат наново. Спаракино със сигурност няма да се грижи вече за делата на Берил.

— Не. Освен ако го прави иззад решетките. Предполагам, че Марк ти е казал за писмото.

— Да — отговорих. — Каза ми.

Едно от деловите писма от Спаракино до Берил, намерени от Марино в дома й малко след убийството, придобило ново значение за Марк, след като прочел ръкописа на трагично загиналата писателка:

„… Берил, интересно е, че Джо е помогнал на Кери — това ме прави особено щастлив, тъй като аз бях човекът, който ги запозна, когато Кери купи прекрасната си къща. Въобще не го намирам за странно. Джо беше един от най-щедрите хора, които някога съм имал удоволствието да познавам. С нетърпение очаквам да науча повече.“

Простичкият параграф намекваше за доста неща, макар да е малко вероятно, че Берил се е усетила за нещо. Сериозно се съмнявах, че когато е споменала Джоузеф Мактиг, тя е имала идея колко опасно е приближаването й до незаконните владения на Спаракино, които включваха многобройни фалшиви компании, създадени от адвоката с цел изпиране на мафиотските пари. Марк вярваше, че Мактиг с неговите огромни капитали и имоти е бил наясно с незаконните дела на Спаракино и че в крайна сметка и предложената от Мактиг финансова помощ на отчаяния Кери Харпър също не е била съвсем законна. Тъй като Спаракино никога не беше виждал ръкописа на Берил, той ужасно се е страхувал да не би тя несъзнателно да е направила някакво разкритие. Когато книгата й изчезна, стимулът му да я открие, е бил нещо повече от алчност.