Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 20

В края на това обяснение той погледна назад.

— Egad!^[14] Ние не сме били единствените хора тук. Погледнете!

На значително разстояние се виждаха двама ездачи, което обаче видимо намаляваше, тъй като те приближаваха в бърз кариер. Извън пушечния обсег спряха.

— Индианци — каза Сам. — Изглежда са още млади, съдейки по фигурите — лицата им не можеш различи.

— Апачи или команчи? — попита Дик.

— Не знам. Нямат по себе си някакви знаци, та да може човек да отговори на този въпрос. Аха, като че обсъждат нещо! Сега идват.

По-големият бе облечен в тъмно ловно облекло и беше може би около двадесетгодишен. През рамото му висеше двуцевка. Лицето му не беше нашарено, смугло и от почти кавказки тип.

Другият беше по-млад. Носеше бял ловен костюм от кожа на сърна, съшит с червени и жълти напречни щрихи, така че нямаше как да се различат същинските му черти. Имаше великолепна карабина Lefaucheux със задно зареждане — голяма рядкост при един индианец.

Големият седеше на вран жребец, а по-малкият — на бяла кобила, две великолепни животни.

Сега те спряха конете.

— Уф, уф! — извика по-младият с ясен момчешки глас, като че се чудеше на нещо, докато големият изучаваше компанията със сериозна физиономия. — Накъде са се оправили бледоликите? — попита той.

— Към Тътлиш-то — все думата Сам.

— Там да ловуват ли искат?

— Не. Възнамеряваме там да отдъхнем.

— Тогава моят брат сигурно не знае, че там няма място, където един чужденец има право да разпъне вигвама си? Там се намира гнездото на Гълъбицата на вековната гора и червените воини имат грижата до това гнездо да не приближи някоя граблива птица.

— Аз идвам при Гълъбицата като приятел, носейки й много важна вест.

— Тя няма да приеме белия мъж.

— Напротив, ще го стори — намеси се по-младият. — Ти ще бъдеш добре дошъл при нея.

— Благодаря ти, момче! Думите ти прозвучаха по-приятно от тези на твоя брат.

— За мен е удоволствие да разговарям с теб. Ти си дързък ловец, а сърцето ти е пълно с доброта и честност.

— Как може да го знаеш?

— Всеки би отсъдил за Сам Хокинс, както го сторих аз.

— Behold!^[15]

— Да. Дик Стоун и Уил Паркър също ще са добре дошли при Гълъбицата.

— Egad! Откъде пък ни познаваш?

— Вие ми оказахте веднъж голяма услуга.

— Каква?

— За това по-късно!

Младият индианец пришпори коня и препусна в кариер, последван от другия. Малката компания, която не знаеше какво да мисли за двамата индианци, също продължи прекъснатата езда. След известно време планинските хребети се сместиха по-близо, заедно с тях и гората, а отстрани приближи рекичката, чиито води подхранваха Тътлиш-то. После доловиха ехтежа на водопада. Рекичката се сгромолясваше от може би петдесет метра в едно скално корито, което сама си бе издълбала, за да протече по-нататък към езерото, което още не можеше да се види.