Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 199

Стана така, че Артър Уилкинс изобщо не позна роднините си. Пък и нали Сам Хокинс само му бе казал, че някой си иска да поговори насаме с него.

— Сър? Мис? Желаете да говорите с мен? — взе той най-сетне думата.

Плантаторът поиска да отговори, ала нещо задави гърлото му. Не беше ли този мъж, чийто вид сочеше ужасни страдания, неговият племенник? Нещо неопределено го привличаше към него. Вече беше почти сигурен в нещата си. Понечи да поговори, да вдигне ръце… ала в този миг не беше способен нито за думи, нито за движение.

— Не сме молили за никого, сър — поклати учудено глава Елми.

Артър пристъпи една голяма крачка напред.

— Какъв глас! — извика той. — Та този тембър ми е познат! Коя… коя… мис, за Бога… Елми?

— Да.

— Чичо!

Изхлипвайки високо, Артър се хвърли на гърдите на възрастния мъж.

— Артър, Артър! — промълви старият. — Ти ли си наистина? Боже мой! Боже мой!

Елми се задави в сълзи.

— Значи отново те намерихме!… О, велики Боже, какво ли си изстрадал!

Омаломощен от теглилата, Артър така се обезсили от това ново вълнение, че се видя принуден да седне. Трябваше да разказва, ала не бе в състояние. На любвеобилните думи на двамата можеше само да кима безмълвно глава.

В този миг влезе Сам Хокинс.

— Е, лейди и джентълмени, виждам, че тоягата е заплавала правилно. Желая ви щастие от все сърце!

— Сър — отвърна Уилкинс с пресекващ глас, — каква благодарност дължим на вас и вашите приятели!

— Не е толкова лошо — подхили се Сам. — Нека говорим за нещо друго! Да позволим на мастър Артър малко почивка! Той има нужда от щадене. Вие, мастър Уилкинс можете да останете още при него, мис обаче вземам със себе си, защото трябва да я питам за един съвет, който няма кой друг да ми даде.

Дребосъкът изведе Елми навън, помежду индианците. Пред една врата той спря.

— Вътре ще намерите един стар индианец мохаве, който гори от желание да поговори веднъж на четири очи с Гълъбицата на вековната гора.

— Някакъв мохав? Какво иска от мен?

— Нека той сам ви го каже! Може би предложение за женитба! Хи-хи-хи-хи!

Сам отвори вратата, бутна Елми вътре и заключи след нея.

За своя неприятна изненада вместо червенокож тя завари един бял… пепеляв, с мършави страни и дълбоко хлътнали очи.

Мълчаливо застана срещу мъжа, отправила почти ужасен поглед към него. Това беше Мартин Адлер. Той веднага позна Елми. Но и той се почувства както баща й, когато видя племенника си — душевното вълнение го накара да онемее. Очите му заблестяха, а устните затрепериха, ала успя да доведе до устните само някакво неразбираемо мутолевене.

Внезапно светкавица озари лицето на Елми.

— Мартин! — изкрещя. — Мартин!

Но в същия миг се сети, че никога не беше го наричала с малкото име. Лицето й се заля с пурпур.

— Мастър Адлер! Право ли виждам? Вие ли сте наистина?

Някакъв шемет го връхлетя. Стените сякаш се завъртяха около него. Залитна. Това бе последица от прекомерно душевно вълнение.