Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 76

Ето защо беше много важно всяка една от тях да уважава клиентелата на останалите и никога да не се опитва да съблазнява мъжете, които влизаха в бара и се отправяха към масата на дадена проститутка. Освен че беше нечестно, можеше да се окаже и опасно: предишната седмица една колумбийка извади незабелязано от чантата си бръснач, постави го върху чашата на една югославянка и й каза със съвсем спокоен глас, че ще я обезобрази, ако тя приеме отново поканата на някакъв банков директор, който често се отбиваше в заведението. Югославянката отвърна, че мъжът е свободен и ако я избере, тя не може да откаже.

Същата тази вечер мъжът влезе в бара, поздрави колумбийката и се отправи към масата на другата. Пиха по едно питие, танцуваха и югославянката намигна на съперничката си, сякаш й казваше: „Виждаш ли? Той избра мен!“ — нещо, което Мария сметна за прекалено провокиращо.

Това намигване обаче съдържаше в себе си много неизречени неща: той ме избра, защото съм по-хубава, защото бях с него миналата седмица и на него му е харесало, защото съм млада. Колумбийката не реагира. Когато югославянката се върна след два часа, тя седна до нея, извади бръснача от джоба си и поряза лицето на съперницата си близо до ухото: раната не беше дълбока, нито опасна, само колкото да остави малък белег, който да й напомня завинаги за тази вечер. Двете се вкопчиха една в друга, бликна кръв, клиентите се изплашиха и си тръгнаха.

Когато дойде полицията и се опита да разбере какво се е случило, югославянката каза, че си е порязала лицето с чаша, паднала от една полица (в „Копакабана“ нямаше полици). Това беше законът на мълчанието, наричан от италианските проститутки „омерта“: всички спорове на улица „Берн“, от любовта до смъртта, трябваше да бъдат разрешени на място, без намесата на правосъдието. Правосъдие раздаваха самите те.

Полицаите знаеха за „омертата“ и разбраха, че жената лъже, но решиха да не се занимават повече със случая — арестуването на една проститутка, завеждането на дело срещу нея, изхранването й в затвора щяха да струват твърде скъпо на швейцарския данъкоплатец. Милан благодари на полицаите за бързата им намеса и им каза, че се касае за недоразумение или за клевета от страна на конкуренцията.

След като полицаите си тръгнаха, Милан забрани на двете проститутки да идват повече в бара му. В края на краищата „Копакабана“ беше семейно заведение (определение, което Мария така и не успя да разбере) и трябваше да пази репутацията си (което я заинтригува още повече). В бара не трябваше да има кавги, защото най-важният закон бе да се уважава чуждият клиент.

Вторият по важност закон бе този на пълната дискретност, „също като в швейцарска банка“, както казваше Милан. Именно затова можеше да се има доверие на клиентите — защото бяха подбрани така, както една банка подбира своите, въз основа не само на банковата им сметка, но и на съдебното им досие, на липсата на криминални проявления.