Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 73

— Желанието не е това, което виждаш, а това, което си представяш.

Ралф Харт гледаше жената с черни коси и със също така черни дрехи, седнала на пода в хола му, изпълнена с абсурдни желания, като например това да запалят камината посред лято. Да, той искаше да си представи какво крият дрехите й, можеше да види размера на гърдите й, знаеше, че сутиенът, който тя носи, е ненужен, въпреки че по всяка вероятност професията й го изискваше. Гърдите й не бяха големи, не бяха и малки, бяха млади. Погледът й не издаваше нищо; какво ли правеше тя тук? Защо той самият продължаваше тази опасна, дори абсурдна връзка, след като нямаше никакъв проблем да си намери жена? Беше богат, млад, известен, представителен. Обожаваше работата си, бе обичал жените, за които се беше оженил, и бе обичан от тях. В крайна сметка беше човек, който според общоприетите разбирания би трябвало да извика: „Аз съм щастлив!“

Но не беше. Докато повечето хора превиваха гръб за парче хляб, за покрив над главата си или за да получат работа, която да им позволи да живеят достойно, Ралф Харт имаше всичко това, а се чувстваше още по-нещастен. Ако направеше равносметка на последните месеци от живота си, сигурно в тях щеше да открие само два-три дни, през които се бе събудил и бе гледал слънцето или дъжда, бе се почувствал щастлив само поради това, че е сутрин, бе изпитал най-простичка радост, без да желае каквото и да било, без да прави планове, без да иска нищо в замяна. Ако не се смятат тези няколко дни, беше прахосал останалата част от живота си в мечти, разочарования, осъществяване на проекти, стремеж да надмине себе си, пътувания извън собствените си граници; беше прекарал живота си в опити да доказва нещо, без да знае точно какво и на кого.

Гледаше красивата жена, облечена в дискретни черни дрехи, която беше срещнал случайно, въпреки че вече я бе виждал в едно заведение и бе забелязал, че това място не й подхожда. Тя искаше той да я пожелае и той я желаеше много, много повече, отколкото можеше да си представи, но това, което желаеше, не бяха нейните гърди или тялото й; беше нейната компания. Искаше да я прегърне, да стои, без да говори, докато гледа огъня или пуши следващата си цигара; това му беше достатъчно. Животът се състоеше от прости неща. Беше се изморил да търси през всичките тези години нещо, без да знае какво точно.

В същото време, ако направеше това, ако я докоснеше, всичко щеше да е загубено. Защото въпреки нейната „светлина“ той не беше сигурен дали тя разбира колко му е приятно да стои до нея. Но нали беше платил за това? Да, и щеше да плаща още, толкова, колкото бе необходимо, за да може един ден да седне с нея на брега на езерото, да говори за любов и да чуе същите думи от нея. Беше по-добре да не рискува, да не прибързва, да не казва нищо.

Ралф Харт престана да се измъчва и реши да се съсредоточи отново върху играта, която двамата бяха измислили. Жената срещу него беше права: виното, огънят в камината, цигарите, компанията не бяха достатъчни; имаха нужда от друг вид опиянение, от друг вид пламък.