Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 65

Влезе един мъж, по-млад от Ралф Харт, красив, с черна коса, с ослепително бели зъби. Носеше костюм, под чието сако с висока яка се подаваше безупречно бяла риза. Насочи се към бара, погледна към Мария и се приближи към нейната маса.

— Ще пиете ли нещо?

Милан кимна утвърдително и тя покани непознатия да седне. Поръча си плодовия коктейл и зачака поканата за танц, но вместо това мъжът се представи:

— Името ми е Терънс и работя в звукозаписна компания в Англия. Тъй като знам, че тук мога да се доверя на хората, се надявам, че това ще си остане между нас.

Мария щеше да започне да говори за Бразилия, но той я прекъсна:

— Милан ми каза, че знаете какво искам.

— Не знам какво искате. Но знам, че си разбирам от работата.

Ритуалът не беше спазен; той плати сметката, хвана я за ръката и й подаде хиляда франка. Докато се возеше в таксито, за момент си спомни за арабина, с когото беше отишла да вечеря в ресторанта с известните картини. За първи път оттогава й даваха същата сума, но вместо да се зарадва, тя се почувства нервна. Таксито спря пред един от най-скъпите хотели в града. Мъжът поздрави портиера и от поведението му личеше, че познава добре мястото. Качиха се направо в апартамента му с изглед към реката. Той отвори бутилка вино, по всяка вероятност много старо, и й предложи една чаша.

Мария го наблюдаваше, докато отпиваше от виното. Какво можеше да очаква богат и красив мъж като него от една проститутка? Тъй като той почти не говореше, тя също запази мълчание през по-голямата част от времето, стремейки се да отгатне какво би могло да се хареса на един специален клиент. Беше й ясно, че не трябва да взема инициативата, а да го придружава с необходимото темпо, след като започнеха. В крайна сметка не всяка вечер имаше възможност да печели по хиляда франка.

— Имаме време — каза Терънс. — Разполагаме с толкова време, колкото ни е необходимо. Можеш да пренощуваш тук, ако желаеш.

Мария отново се почувства несигурна. Мъжът не изглеждаше притеснен, говореше със спокоен глас и беше различен от останалите клиенти. Явно знаеше точно какво иска. Пусна подходящата музика в подходящия момент, в подходящата стая с подходящ изглед към езерото на един подходящ град. Костюмът му беше безупречен, куфарът му, оставен в един ъгъл, беше малък, сякаш се нуждаеше от много малко неща, за да пътува, или бе дошъл в Женева само за една нощ.

— Ще спя у дома — отговори Мария.

Мъжът срещу нея коренно се промени. Галантният му поглед стана студен и строг.

— Седни тук — каза той, посочвайки един стол до бюрото.

Това беше заповед! Истинска заповед. Мария се подчини и с учудване отбеляза, че това я възбужда.

— Изправи си гърба. Седни като изискана жена. Ако не го направиш, ще те накажа.

Наказание! Специален клиент! В този момент тя разбра всичко, извади хилядата франка и ги постави на бюрото.

— Знам какво искате — каза тя, гледайки го право в студените сини очи. — И не съм склонна да го направя.