Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 21

Още в Бразилия бе прочела една книга за някакъв пастир, който в търсене на съкровището си се сблъсква с най-различни трудности, като тези трудности му помагат да постигне това, което желае; нейният случай бе съвсем същият. Бе стигнала до убеждението, че е била уволнена, за да открие истинското си призвание — да бъде фотомодел и манекен.

Мария нае малка стая (без телевизор, защото трябваше да спестява колкото се може повече, докато успее да спечели наистина много пари) и още на другия ден започна да обикаля агенциите. Навсякъде й казваха, че трябва да представи професионални снимки, което в крайна сметка си беше инвестиция в кариерата й — мечтите струват скъпо. Похарчи голяма част от парите си при един много добър фотограф, който говореше малко и изискваше много: в студиото си разполагаше с огромен гардероб и тя позира в строги, а след това в екстравагантни рокли, дори по бански, който би накарал единствения й познат в Рио де Жанейро, преводача-охранител и бивш неин импресарио Маилсон, да се пръсне от гордост. Мария поиска по още едно копие от всички снимки, написа и едно писмо, в което разказваше колко е щастлива в Швейцария, и ги изпрати на семейството си. Щяха да помислят, че е богата, има скъпи дрехи и се е превърнала в най-прочутото момиче на градчето. Ако успееше, в което бе убедена (бе чела много книги за „положителните мисли“ и не се съмняваше в победата си), щяха да я посрещнат с музика, а префектът щеше да открие площад с нейното име.

Купи си мобилен телефон с предплатена карта (тъй като нямаше постоянен адрес) и прекара следващите дни в очакване да й позвънят. Хранеше се в китайски ресторанти (които бяха най-евтините) и за да убие времето, започна да учи усилено. Но времето минаваше бавно, а телефонът не звънеше. За нейно учудване никой не я заговаряше, докато се разхождаше по брега на езерото, с изключение на неколцина наркопласьори, които винаги стояха на едно и също място, под един от мостовете, свързващи красивата старинна градина с най-новата част на града. Мария дори започна да се съмнява в красотата си, но една от бившите й колежки, с която случайно се срещна в някакво кафене, й каза, че причината не е в нея, а в швейцарците, които не обичат да безпокоят когото и да било, а също и в чужденците, които се боят да не бъдат арестувани заради „сексуален тормоз“ — нещо, което бяха измислили, за да накарат жените по целия свят да се чувстват страшно грозни.

Из дневника на Мария, една вечер, в която тя бе загубила смелостта да излиза, да живее, да продължава да чака телефонното обаждане, което така и не идваше:

Днес минах край един увеселителен парк. И тъй като не мога да си позволя да харча пари на вятъра, реших, че е по-добре да наблюдавам хората. Дълго стоях пред скоростното влакче: установих, че повечето от хората, които се качват, търсят емоции, но когато влакчето тръгне, те примират от страх и молят да бъде спряно.