Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 49

Само след минутка.

Проклети жени, мислеше си Холандеца. Проклети да са всичките. Особено високите, закръглени уханни жени с устни като… Коктейлни череши. Винаги бе имал слабост към дръпнатите особи.

Отдръпна я от себе си, ала не пусна раменете й.

— Я дай сега да се разберем… — започна той.

— Виж сега… — започна и Коко в същото време.

И двамата отскочиха един от друг като гузни деца, когато вратата на кухнята се отвори със замах.

Меган остана като закована на вратата, с отворена уста. Сигурно не бе видяла това, което й се стори, че вижда. Коко проверяваше фурната, а Холандеца насипваше брашно в купата на кантара. Не бе възможно да са се прегръщали… Въпреки това и двамата бяха доста поруменели.

— Моля да ме извините — започна тя. — Много се извинявам, че… Ами…

— Меган, скъпа. — Притеснена, Коко приглади косата си. Беше започнала да се навива по краищата. Това е от притеснение и раздразнение, каза си тя, за да се успокой. — Какво мога да направя за теб?

— Просто исках да проверя някои от кухненските разходи. — Меган все още се кокореше и очите й се местеха от Коко към Холандеца и обратно. Напрежението бе по-наситено от граховата крем супа на Коко. — Ако сте заети, ще го оставим за по-късно.

— Глупости. — Възрастната жена избърса овлажнелите си длани в кухненската престилка. — Просто сме малко притеснени покрай приготовленията около пристигането на Трентън.

— Трентън ли? А, да, бях забравила. Наистина бащата на Трент ще идва. — Тя бързичко заотстъпва назад към вратата — Не е нужно сега да се занимаваме с разходите.

— Напротив! — Мили боже, каза си Коко, не ме изоставяй в този момент. — Сега е най подходящото време. Всичко тук е под контрол. Да вървим в офиса ти, хайде, тръгваме ли? — Тя стисна ръката на Меган. — Господин Ван Хорн и сам ще успее да се справи за няколко минути — Без да чака съгласието му, тя побърза да излезе от стаята.

— Дреболии и подробности — бъбреше весело Коко, докато стискаше Меган така, сякаш бе спасителен пояс в откритото бурно море. — Колкото повече успяваш да отметнеш, толкова повече стават.

— Коко, добре ли си?

— Ама, разбира се. — Въпреки това тя притисна ръка към сърцето си. — Просто един малък сблъсък с господин Ван Хорн. Не става въпрос за нещо, с което да не мога да се справя. — Поне така се надяваше. — Как вървят счетоводните дела, скъпа? Трябва да си призная, че много се надявах да ти остане време, за да прегледаш книгата на Фъргюс.

— Всъщност, остана…

— Не че искаме да те претоварим с работа. — Заради бръмченето в главата си, Коко почти не чуваше какво казва Меган. — Всички искаме да се чувстваш тук като у дома си, да се забавляваш. И да си почиваш. След онези неприятности и вълнения миналата година, всички трябва да си починем. Едва ли някой от нас ще съумее да издържи нова криза.

— Нямам и не ми е необходима никаква резервация.

Раздразнен глас като на квачка накара Коко веднага да спре. Руменината по страните й, която толкова много й отиваше, се превърна в мъртвешка бледност.

— Мили Боже, не. Това е невъзможно…