Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 57

След миг Пали възкликна:

— Ооо!

„Ооо“, наистина.

— Признавам, че гордостта ми — и голямата ми уста — ми спечелиха един бой, когато за пръв път ме качиха на борда, но по онова време аз още се мислех за шалионски лорд. Избиха ми го от главата… по-късно.

— Но… теб не са те… не са те направили обект на… искам да кажа, не са те използвали по… хм.

Светлината беше твърде слаба, за да се каже със сигурност дали Пали се е изчервил, но Казарил най-после отгатна, че по този притеснен и недоизказан начин приятелят му се опитва да го попита дали не е бил изнасилен. Устните му се извиха в усмивка.

— Мисля, че бъркаш рокнарийската флота с флотата на Дартака. Боя се, че тези легенди са продукт на нечий извратен ум. Според рокнарийското еретично тълкуване на четиримата богове, необичайните сексуални връзки, които тук са под закрилата на Копелето, там се смятат за престъпление. Рокнарийските теолози твърдят, че Копелето е демон, също като баща си, а не бог, като светата си майка, и наричат всички нас демонопоклонници — което е дълбока обида към Пролетната дама, мисля аз, както и към горкото Копеле, защото той не се е родил по собствено желание, нали така? Те измъчват и бесят всички, хванати в мъжеложство, а добрите рокнарийски капитани не търпят такива неща на борда на корабите си, както при моряците, така и при робите.

— Ааа — облекчено проточи Пали. Но после, понеже си беше Пали, се сети да попита: — А не толкова добрите рокнарийски капитани?

— Слабостите им можеха да станат смъртоносни. На мен не ми се случи — предполагам, че съм бил твърде кльощав за вкуса им, — но неколцина от младите мъже, по-нежните момчета… Ние, робите, разбирахме, че те са ни нещо като жертвени агнета, и се опитвахме да бъдем мили с тях, когато ги върнеха на пейките. Някои плачеха. Други се научиха да използват нещастието си и се продаваха срещу дребни услуги… някои от нас дори им завиждаха за допълнителните дажби или евтините лакомства, платени толкова скъпо. Беше опасна игра, защото макар извратените рокнарийци да й се наслаждаваха тайно, можеха във всеки момент да се обърнат срещу любимеца си и да го убият, сякаш по този начин можеха да заличат и собствения си грях.

— Направо ми настръхва косата, като те слушам. Мислех, че съм врял и кипял, но… хм. Поне ти е било спестено най-лошото.

— Не знам кое е най-лошото — замислено рече Казарил. — Веднъж, цял един адски следобед, бях обект на извратено чувство за хумор, пред което случилото се с някои от момчетата изглеждаше като приятелски жест, но никой рокнариец не рискуваше да увисне на въжето за това. — Казарил си даде сметка, че не е разказвал на никого за инцидента, нито на добрите дякони в храмовата болница, нито, разбира се, на когото и да било от домочадието на провинкарата. Не беше имало човек, пред когото би могъл да проговори, досега. Продължи почти нетърпеливо: — Капитанът на галерата направи грешката да тръгне след тежко натоварен бражарски търговски кораб и твърде късно забеляза ескортиращите го бойни галери. Докато се опитвахме да избягаме, аз наруших ритъма и припаднах от горещината. За да извлече някаква полза от мен въпреки всичко, главният надзирател ме измъкна от оковите, съблече ме до голо и ме провеси през парапета на кърмата с ръце, завързани за глезените, като един вид подигравка към преследвачите ни. Не знам дали дългите стрели, които се забиваха в парапета или в кърмата около мен, бяха резултат от добра или лоша стрелба от страна на бражарските стрелци, нито по милостта на кой бог не свърших с няколко от тях в задника. Може да са помислили, че съм рокнариец. Може да са се опитвали да сложат край на злощастието ми. — Заради разширяващите се очи на Пали, Казарил пропусна някои от по-гротескните детайли. — Помниш как при Готоргет живяхме в страх месеци наред, докато не свикнахме с него, един вид постоянна, тъпа болка в червата, на която се научихме да не обръщаме внимание, но която никога не изчезваше докрай.