Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 55

— Няма много за разказване. За пръв път разговарях с Дондо ди Жиронал преди четири, не, вече станаха пет, преди пет години. Бях на поход с войската на Гуарида по време на онази малка погранична война срещу лудия рокнарийски княз Олус — нали се сещаш, онзи, който обичаше да заравя враговете си до кръста в изпражнения и после да ги изгаря живи? Същият, който, близо година след това, беше убит от собствените си телохранители?

— О, да. Чувал съм за него. Свършил с глава в лайната, така се говореше.

— Има няколко версии. Но по онова време все още той беше начело на княжеството. Лорд ди Гуарида беше притиснал Олусовата армия — е, сбирщина, по-скоро — при хълмовете по границата на княжеството му. Двамата с лорд Дондо ни пратиха да предадем на Олус ултиматума и да договорим условията и откупите. Нещата тръгнаха… зле при преговорите и Олус реши, че му е нужен само един пратеник, който да предаде на обединените войски на шалионските лордове отказа му да сключи примирие при тези условия. Така че ни изправи, Дондо и мен, в шатрата си, заобиколени от четирима от огромните му телохранители с извадени мечове, и ни даде възможност да избираме. Който от нас отреже главата на другия, ще му бъде позволено да се върне с отрязаната глава при своите. Ако и двамата откажехме, щяхме да умрем, а главите ни щял да върне той, като ги изстреля с катапулт.

Пали отвори уста, но успя единствено да ахне.

Казарил си пое дълбоко въздух.

— На мен се падна да избирам пръв. Отказах да взема меча. Олус ми прошепна с налудничавия си, мазен гласец: „Не можеш да спечелиш тази игра, лорд Казарил“. „Знам, м’хенди — казах аз, — но мога да направя така, че вие да я загубите“. Той замълча за миг, а после се засмя и толкоз. След това се обърна и предложи същия избор на Дондо, който вече беше позеленял като труп…

Пали се размърда, но не го прекъсна, само му даде мълчалив знак да продължи.

— Един от телохранителите ме събори на колене, хвана ме за косата и положи врата ми на едно ниско столче. Дондо… стовари меча си.

— Върху ръката на телохранителя? — нетърпеливо попита Пали.

Казарил се поколеба.

— Не — каза той накрая. — Само че Олус провря меча си помежду ни в последния момент и мечът на Дондо се удари в острието и се плъзна… — Казарил и досега чуваше пронизителното изстъргване на метал в метал. — Остана ми само синина на тила, стоя си там повече от месец. Двама от другите телохранители взеха меча на Дондо. След което натовариха и двама ни на конете и ни пратиха обратно към лагера на ди Гуарида. Докато връзваха ръцете ми за седлото, Олус се приближи отново към мен и прошепна: „Да видим сега кой ще загуби“. По пътя назад никой не проговори. Докато лагерът не се появи пред очите ни. Тогава Дондо се обърна, погледна ме за пръв път и каза: „Ако някога разкажеш тази история, ще те убия“. А аз казах: „Не се тревожете, лорд Дондо. На маса разказвам само забавни истории“. Трябваше да се закълна, че ще си мълча. Сега знам, че е трябвало да го направя, макар че… може би дори и това не би било достатъчно.