Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 41

— А и без значение дали сте били права, или не, факт е, че си създадохте един враг и го оставихте жив зад гърба си. Впечатляващо милосърдие. Лоша тактика. — Проклятие, точно тази забележка едва ли беше подходяща за ушите на крехка девойка… трябваше да положи усилие, за да не затисне с ръце устата си, жест, който едва ли би затвърдил позицията му на високоблагороден и сериозен наставник.

Веждите на Изел литнаха нагоре и този път си останаха там. Същото направиха и веждите на лейди Бетриз.

След смущаващо дълго и замислено мълчание Изел рече тихичко:

— Благодаря ви за добрия съвет, кастиларю.

Той й отвърна с одобрително кимване. Така. Щом се беше справил с този крайно неприятен въпрос, значи наполовина беше спечелил войната. А сега, слава на боговете, напред към щедрата трапеза на провинкарата…

Изел се облегна назад и сплете пръсти в скута си.

— Вие ще сте и мой секретар освен преподавател, нали, Казарил?

Казарил се отпусна обратно на раклата.

— Да, милейди? Искате да ви помогна за някое писмо? — И едва се сдържа да не добави „след обяд?“.

— Да ми помогнете — да. Но не за писмо. Сер ди Ферей спомена, че преди сте били куриер, вярно ли е?

— Навремето яздех за провинкара на Гуарида, милейди. Когато бях по-млад.

— Куриерите са шпиони. — В погледа й се беше промъкнала обезпокоително пресметлива отсянка.

— Не е задължително, макар че понякога беше трудно да… убедя хората в обратното. Бяхме доверени пратеници, преди всичко. Не че не очакваха от нас да си отваряме очите и да докладваме за видяното.

— И това стига. — Брадичката се вирна по обичайния начин. — В такъв случай, първата ми задача за вас като мой секретар е да си отваряте очите за едно нещо. Искам да разберете дали съм направила грешка, или не. Аз не бих могла да тръгна из града и да задавам въпроси. Трябва да си стоя на върха на този хълм във… — Изел изкриви лице в гримаса, — в пухеното си легло. Но вие — вие можете да го направите. — И го погледна в очите с изражение на крайно обезпокоително доверие в способностите му.

Стомахът му внезапно олекна като кух барабан и това нямаше нищо общо с отсъствието на храна в него. Очевидно представлението му се беше оказало малко по-убедително от необходимото.

— Аз… ами… сега ли?

Царевната се размърда неспокойно.

— Дискретно. При удобна възможност.

Казарил преглътна.

— Ще направя всичко по силите си, милейди.

Докато Казарил слизаше по стълбите към стаята си на долния етаж, една картина изплува в спомените от дните му на паж в същия този замък. Беше си въобразявал, че е добър с меча, само защото се справяше малко по-добре с него от неколцината други млади и безразсъдни благороднически синчета, с които си поделяше задълженията и обучението в замъка на провинкара. Един ден пристигна нов паж — ниско, набито момче. Мечемайсторът на провинкара подкани Казарил да се изправи срещу новака при следващата тренировка. Казарил бе усвоил до съвършенство няколко удара, включително един, който, ако острието беше истинско, щеше като нищо да отсече ушите на повечето му другари. На въпросната тренировка той изпробва същия този удар и срещу новия паж, като спря тъпата страна на меча на милиметри от главата на противника си — а после сведе очи и видя, че лекият учебен меч на новака се е превил почти на две в предпазната кора на корема му.