Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 40
Лоис Макмастър Бюджолд
Вече си бяха заслужили обяда, чувстваше Казарил, но му оставаше още една неприятна задача, с която го беше натоварила провинкарата. Облегна се назад, когато момичетата се размърдаха и понечиха да станат, и прочисти гърло.
— Изпълнението ви вчера в храма беше забележително, царевна.
Широката й уста се изви нагоре, а интригуващо тежките й клепачи примижаха доволно.
— Благодаря, кастиларю.
Без да престава да се усмихва, Казарил придоби изключително суров вид.
— Крайно тежка обида, срещу човек, който не е в състояние да се защити. Истински цирк. Поне зяпачите се забавляваха искрено, ако се съди по смеха им.
Устните й се свиха в смутена гримаса.
— Много неправди се вършат в Шалион, за които не мога да направя нищо. Поне този път можах.
— Ако е било за добро, то беше направено добре — съгласи се той с измамно добросърдечно кимване. — Кажете ми, царевна, какви стъпки предприехте, за да се убедите предварително във вината на този човек?
Брадичката й застина, преди да се е вирнала докрай.
— Сер ди Ферей… го каза за него. А аз знам, че кастеланът е честен човек.
— Сер ди Ферей каза, а аз точно си спомням думите му, че е чул да се говори, че съдията е приел подкуп от дуелиста. Информацията му не беше от първа ръка. Попитахте ли го, след вечерята, откъде я е получил?
— Не… ако бях казала на някой какво съм намислила, щяха да ми забранят.
— Но… но все пак сте казали на лейди Бетриз. — Казарил удостои с кимване тъмнокосата девойка.
Бетриз застина и отвърна бдително:
— Тъкмо затова предложих да помолим богинята за потвърждението на първия пламък.
Казарил сви рамене.
— Първият пламък значи. Но вашата ръка е млада, силна и спокойна, лейди Изел. Сигурна ли сте, че първият пламък не е изцяло ваша заслуга?
Челото й се смръщи още повече.
— Гражданите ръкопляскаха…
— Наистина. Средно половината от тъжителите, които се изправят пред съдийската скамейка, по необходимост си тръгват ядосани и разочаровани. Но това не означава непременно, че са били ощетени несправедливо.
Този аргумент удари в целта, ако се съдеше по промяната в лицето й. Преходът от предизвикателно към сащисано изражение не беше най-приятната гледка.
— Но… но…
Казарил въздъхна.
— Не казвам, че сте сгрешили, царевна. Този път. Казвам, че сте действали на сляпо. И ако не си разбихте главата в някое дърво, то бе изцяло по милостта на боговете, а не по ваша заслуга.
— О!
— Може да сте озлочестили почтен човек. А може и да сте въздали справедливост. Не знам. Работата е там, че… и
Този път възклицанието й бе натоварено с толкова силен потрес, че остана безмълвно.
Ужасяващо практичната част от ума на Казарил, която му беше спестявала куп неприятности през годините, не се въздържа да не добави:
