Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 327

Портиерът го заведе в една слънчева стая с висок таван в дъното на сградата. Там той завари вдовстващата царина Иста, която седеше на балкон с метален парапет с изглед към малката билкова градина и конюшните. Иста отпрати жената, която й правеше компания, и покани Казарил да седне на освободения стол, съвсем близо до нея. Посребрялата й коса беше сплетена на плитка, завита около главата й в красив кок. Както лицето й, така и роклята й изглеждаха някак по-свежи и по-ясно очертани, отколкото Казарил помнеше да ги е виждал.

— Приятно местенце — отбеляза той, докато се настаняваше на стола.

— Да, и на мен ми харесва. Това беше моята стая като малка, когато татко ни водеше със себе си в столицата, а това не се случваше често. Най-хубавото е, че оттук не се вижда Зангре. — Тя плъзна поглед по квадратната градинка долу, бродирана в зелено, защитена и някак излъчваща идеята за дом.

— Снощи дойдохте на банкета там. — Беше успял да размени с нея само няколко учтиви думи: Иста го поздрави за новия пост и за годежа му и си тръгна рано. — Изглеждахте много добре, между другото. Изел искрено се зарадва, че дойдохте.

Тя сведе глава.

— Ям там заради нея. За нищо на света не бих останала да спя там.

— Предполагам, че призраците още обикалят замъка. Вече не ги виждам, слава на боговете.

— И аз, нито с обикновено, нито с второ зрение, но ги усещам като хлад в стените. А може би просто споменът за тях ме смразява. — Тя потри ръцете си над лактите, сякаш да ги стопли. — Мразя Зангре.

— Сега разбирам бедните призраци много по-добре, отколкото първия път, когато ме изплашиха почти до смърт — плахо отбеляза Казарил. — Отначало мислех, че изгнанието и ерозията им е знак, че са отхвърлени от боговете, нещо като проклятие, но сега знам, че е милост. Когато боговете поемат душите на хората, те запазват спомена за себе си… за целия си живот, като една плътна съвкупност, а не като последователност от случки, също като при боговете, с кажи-речи същата ужасна яснота, с която материята помни себе си. За някои… за някои този рай би бил по-мъчителен и от ада, така че боговете се смиляват и ги обричат на забрава.

— Забрава. Това мъгливо забвение ми звучи като истински рай. Май ще трябва да се помоля на боговете за милостта им.

„Боя се, че това е милост, която ще ти бъде отказана“. Казарил се изкашля.

— Знаете, че проклятието бе вдигнато от Изел и Бергон, и от всички други, и вече не тегне над Шалион, нали?

— Да. Изел ми каза какво се е случило, дотолкова, доколкото го разбира, но аз и сама го усетих, в мига, когато се вдигна. Моите дами ме обличаха за утринното бдение в Деня на Дъщерята. Нямаше какво да се види, нито да се чуе или да се почувства, но беше все едно мъгла се е вдигнала от ума ми. Не си бях давала сметка колко плътно ме е обвивало, като лепкава мъгла по кожата на душата ми… разбрах го едва когато се вдигна от мен. Стана ми мъчно, защото реших, че оповестява смъртта ви.