Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 326

Човекът с отрязания език стана от тихото си местенце да прибере чаения сервиз.

— Благодаря ти, Дарис — каза Умегат и потупа ръката, която го докосна за миг по рамото. Дарис събра чашите и чинийките и излезе.

Казарил се загледа любопитно след него.

— Отдавна ли го познаваш?

— От двайсетина години.

— Значи не ти е бил просто помощник в менажерията… — Казарил сниши глас. — Когато се срещнахте, той беше ли вече преминал мъките?

— Не. Не още.

— О!

Умегат се усмихна.

— Не увесвай толкова нос, лорд Казарил. Ставаме все по-добре. Онова беше вчера. Това е днес. Ще го помоля за разрешение някой път да ти разкажа историята му.

— Доверието му ще бъде чест за мен.

— Всичко е наред, а ако не е, поне всеки ден ни приближава все по-близо до нашия бог.

— Това и аз го забелязах. Имах известен проблем с представата си за времето през първите няколко дни след… след като видях Дамата. Времето, и деленията му, се бяха променили до неузнаваемост.

Откъм вратата на стаята се чу тихо почукване. Дарис се появи от другата стая и пусна една облечена в бяло млада посветена, която държеше книга.

— А! — Лицето на Умегат просветна. — Това е жената, която ми чете. Поклонете се на лорд канцлера, посветена. — После добави като обяснение: — Пратиха ми една непокорна посветена, която да ми чете по един час всеки ден като леко наказание за неспазване правилата на палатата. Реши ли вече кое правило ще нарушиш утре, момиче?

Посветената се ухили срамежливо.

— Още мисля по въпроса, просветен Умегат.

— Е, ако се изчерпиш откъм идеи, аз ще разровя спомените от младостта си и ще видя дали няма да си спомня някоя и друга лудория.

Посветената протегна книгата напред, така че Казарил да види заглавната й страница.

— Мислех, че ме пращат да чета скучна теология на свещения, но той пожела да му чета от тази книга с приказки.

Казарил погледна заинтригувано книгата — беше внесена от Ибра, ако се съдеше по емблемата на печатаря.

— Много интересен сюжет — каза Умегат. — Авторът разказва за група пътници, тръгнали на поклонение към едно светилище, и всеки от тях разказва своята история. Много, ъъъ поучително.

— Всъщност, милорд — прошепна посветената, — някои от разказите са направо неприлични.

— Явно ще трябва да избърша от прахта проповедта на Ордол за уроците на плътта. Обещах на посветената да ходатайствам за нея пред Копелето за всеки път, когато се изчерви. Боя се, че тя ми повярва. — Умегат се усмихна.

— Аз, ъъъ… много ще се радвам, ако ми заемете книгата, когато свършите с нея — с надежда в гласа рече Казарил.

— Ще се погрижа да ви я изпратят, милорд.

Казарил си взе довиждане. Пресече петоъгълния храмов площад и пое нагоре по стръмните улици, но свърна още преди Зангре да се възправи пред погледа му и тръгна към градската къща на провинкар ди Баошия. Четвъртитата каменна сграда приличаше на Жироналовата резиденция, макар да беше значително по-малка, без прозорци на долния етаж, а прозорците на горния бяха защитени с решетки от ковано желязо. Бяха я отворили отново не само за господаря и съпругата му, а също за старата провинкара и лейди Иста, които бяха пристигнали от Валенда. Беше препълнена до дупка и от предишната й мрачна, празна тишина не беше останал и помен. Казарил съобщи на учтивия портиер името си и по каква работа е дошъл и беше въведен в къщата без никакви въпроси и забавяния.