Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 321

Настроението му се развали. Може би нямаха нужда от него в този нов Шалион-Ибра. На Изел щяха да й трябват по-учени, по-опитни в придворните дела хора, които да й помагат в новите й, многократно нараснали задължения, от един очукан и, нека си го кажем, странен бивш войник със слабост към поезията. И още по-лошо — отстраняването му от службата при Изел щеше да го лиши и от ежедневните срещи с Бетриз. Никой нямаше да му пали свещите по здрач, нито да му тика в ръцете топли старомодни шапки, никой нямаше да забелязва, че е болен, и да му праща страховити лечители, или да се моли за благополучието му, когато е далеч от дома…

Чу тропота и шума, които бяха знак, че Изел и Бергон са се върнали с хората си от церемониите в храма, но дворът не се виждаше от прозореца му, под какъвто и ъгъл да надничаше. Трябваше да излезе да ги поздрави. „Не. Аз си почивам“. Това му прозвуча детински и капризно. „Не се прави на глупак“. Но някаква мрачна умора го приковаваше към стола.

Не беше още надвил пристъпа си на меланхолия, когато Бергон лично влетя в стаята му, а после вече беше невъзможно да се цупи на целия свят. Царевичът още беше с робите в кафяво, оранжево и жълто на свещен генерал на Сина, широкият колан за меча му бе орнаментиран със символите на есента, и всички те му стояха много по-добре, отколкото на побелелия ди Жиронал. Ако Бергон не беше наслада за очите на своя бог, то значи нищо не би могло да зарадва божеството. Казарил стана, а Бергон се хвърли да го прегръща и веднага го заразпитва за пътуването му дотук и как е раната му, като едва изчакваше да му отговори; вместо това напираше да му разкаже за осем неща едновременно, после избухна в смях, осъзнал комизма на поведението си.

— За това ще имаме време и по-късно. В момента съм тук по поръчка на съпругата ми, царината на Шалион. Но първо ми кажи честно, лорд Каз — обичаш ли лейди Бетриз?

Казарил примигна.

— Аз… тя… много държа на нея, царевич.

— Добре. Тоест, сигурен бях, но Изел настоя първо да те попитам. Така, сега нещо много важно — склонен ли си да се обръснеш?

— Аз… какво? — Ръката на Казарил литна към брадата му. Изобщо не беше толкова рошава като в началото, хубава си беше и гъста, реши той, а и нали я подрязваше редовно. — Има ли някаква причина да ми задаваш този въпрос? Не че има кой знае какво значение, брадите пак израстват, така де…

— Но не си дълбоко привързан към нея или нещо подобно, нали?

— Дълбоко, не. Ръката ми трепереше известно време след като се махнах от галерата, а не исках да си пускам всеки ден кръв, нямах и пари за бръснар, така че си пуснах брада. После просто свикнах с нея.