Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 30

Тя се усмихна, взе ръката му и я потупа разсеяно, но не каза нищо. После отиде да отвори капаците на прозорците от източната страна на залата и да пусне вътре прасковения светлик на зората.

Лейди ди Хюелтар духна свещите около олтара и събра недогорелите им остатъци в кошничка, донесена специално за тази цел. Провинкарата и Казарил й помогнаха да смени тъжните разтопени бучки във всеки държач с нови свещи от пчелен восък. Когато дузините свещи изправиха снаги като млади войници на пост пред дъсчиците, провинкарата отстъпи назад и кимна доволно.

Започнаха да пристигат и останалите. Казарил седна на една от по-задните пейки, така че да не се натрапва. Готвачки, слуги, конярчета, пажове, ловецът и соколарят, икономът, кастеланът, всички в най-хубавите си дрехи, с максималното възможно количество синьо и бяло, влизаха един по един и сядаха по пейките. После лейди Бетриз въведе царевна Изел, наконтена и леко вдървена в тежката многопластова и щедро бродирана премяна на Пролетната дама, за чиято роля беше избрана днес. Двечките се настаниха на първата пейка и положиха усилия да не се кискат. Следваше ги един свещен на Светото семейство от градския храм. Неговото облекло също бе претърпяло промяна — от вчерашните одежди в черно и сиво на Бащата към синьото и бялото на Дъщерята. Свещеният започна кратката служба за смяната на сезона и за упокой на мъртвите, представени тук, и когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през източните прозорци, изгаси церемониално последната останала горяща свещ, последната в целия замък.

Сетне всички се изсипаха на двора за студената закуска, сервирана на дълги, вдигнати върху магарета маси. Студена, но щедра. Казарил си напомни, че не е нужно да си наваксва наведнъж за трите години гладуване и че тепърва го чака изморителна разходка по градските баири. Въпреки това когато изведоха бялото муле на царевната, стомахът му вече тежеше доволно.

То също беше нагиздено със сини панделки и свежи пролетни цветя, вплетени в гривата и опашката. Чулът му беше богато украсен с всички символи на Пролетната дама. Изел, в храмовата си премяна — косата й бе нагласена да се спуска по раменете на вълни като кехлибарен водопад изпод короната от листа и цветя — бе качена внимателно на седлото, а диплите на дрехата й — грижливо подредени по гърба на животното. Този път царевната се възползва от столчето за качване, както и от съдействието на двама сръчни млади пажове. Свещеният хвана повода от синя коприна на мулето и го изведе през портите. Провинкарата бе повдигната на гърба на спокойна кафява кобила със снежнобели чорапки, също нагиздена с цветя и панделки и поведена за юздата от кастелана на замъка. Казарил се оригна тихичко и по знак на ди Ферей побърза да заеме мястото си след конете на дамите, като любезно предложи ръката си на лейди ди Хюелтар. Останалите от домакинството на замъка, които щяха да присъстват на процесията, също заеха местата си.

Цялата тази весела тълпа се изниза надолу по градските улици към старата източна порта, откъдето, според обичая, трябваше да започне процесията. Двестатина души вече чакаха там, включително петдесетина конници от рицарския орден на Дъщерята, стекли се от всички краища на Валенда. Казарил мина току под носа на якото войниче, което беше изпуснало по погрешка в калта златната монета предния ден, но младежът го изгледа, без да го познае, само кимна учтиво на копринените му дрехи и меча. Както и на подстрижката и банята му, предположи Казарил. „Как чудато ни заслепява вънкашността на нещата“. Предполагаше се, че поне боговете виждат под нея. Зачуди се дали и за тях това е толкова неприятно, колкото понякога го чувстваше самият той напоследък.