Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 28

— Освен това — подсигури се лейди Бетриз, — провинкарата изрично заръча да дойдете.

Казарил се възползва от възможността да запали свещта си от нейната и, като един вид намек, че е време момичето да си тръгне и да го остави да се облече, й бутна фенера в ръцете. Удвоената светлина, която правеше нея още по-прекрасна, без съмнение имаше обратния ефект върху него. Тъкмо се беше обърнала да си ходи, когато Казарил се сети да зададе въпроса, който снощи бе останал без отговор.

— Минутка, милейди…

Тя се обърна, ококорила любопитно очи.

— Не исках да притеснявам провинкарата, нито да питам пред царевната и царевича, но от какво страда царина Иста? Не бих искал да кажа или да направя нещо нередно от незнание…

Светлината в очите й помръкна. Тя сви рамене.

— Тя е… уморена. И е зле с нервите. Нищо повече. Надяваме се, че ще се почувства по-добре със затоплянето на времето. През лятото винаги изглежда по-добре.

— Откога живее при майка си?

— Вече шест години, сър. — Момичето приклекна в кратък реверанс. — Трябва да вървя при царевна Изел. Не закъснявайте, кастиларю! — Трапчинката й му намигна отново с поредната усмивка и лейди Бетриз се изниза на бегом от стаята.

Не можеше да си представи, че тази млада дама би закъсняла закъдето и да било. Енергията й внушаваше страхопочитание. Като клатеше глава, макар че усмивката, с която го беше заразила, още се бавеше на устните му, Казарил се обърна да огледа новата проява на щедрост.

Определено се придвижваше нагоре по стълбицата на дрехите втора употреба. Туниката беше от син копринен брокат, панталоните — от тежък тъмносин лен, а дългият до коленете плащ беше от бяла вълна, всичките чисти, а дребните поправки и петънца почти не си личаха — навярно омалялата празнична премяна на ди Ферей или дори нещо от скатаните дрехи на покойния провинкар. Оказаха се широчки, но пък това беше простимо предвид обстоятелствата. С познатата, но позабравена тежест на меча на левия си хълбок, Казарил излезе бързо от кулата и тръгна през двора към залата на предците.

Въздухът беше студен и влажен, а калдъръмът в двора се хлъзгаше под тънките подметки на ботушите му. Няколко звезди още се бавеха на небето. Казарил отвори внимателно голямата дървена врата към залата и надникна. Свещи, хора, закъснял ли беше? Вмъкна се вътре и очите му се нагодиха към слабото осветление.

Не беше закъснял, напротив, подранил беше. Пред малките възпоменателни семейни дъсчици в предната част на помещението трепкаха няколко наполовина догорели стари свещи. Две увити с шалове жени седяха на първата скамейка и наблюдаваха трета.

Вдовстващата царина Иста се беше проснала на пода пред олтара, застинала в смирена молитва, с разперени встрани ръце. Пръстите й се свиваха и разпускаха, ноктите й бяха изгризани до кръв. Полите на нощницата и диплите на шала лежаха разбъркани наоколо й. Дългите кичури къдрава коса, някога руси, сега потъмнели от възрастта, лежаха разперени около главата й като ветрило. За миг Казарил се зачуди дали не е заспала, така неподвижно лежеше. Но очите на бледото й лице, обърнато настрани и положено направо на пода, бяха отворени, сиви и немигащи, пълни с непролети сълзи.