Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 291

Когато пристъпът отмина, той остана да лежи без дъх върху студените дъски на пода, нощницата му бе увита на гърдите, ноктите на ръцете му бяха изпочупени и кървяха. Беше повърнал и сега лежеше в повърнатото. Докосна мократа си брада — по устните му беше избила пяна. Коремът му — или гротескното издуване е било само сън? — се беше върнал към предишната си, леко подута форма, макар че всичките му вътрешности още пулсираха болезнено, а коремната стена потръпваше спазматично като скъсани мускули след прекомерно натоварване.

„Няма да издържа още дълго на това“. Нямаше начин нещо да не се огъне — тялото му, разумът му, дъхът му. Вярата му. Нещо.

Стана, почисти пода, изми се на умивалника и извади една чиста риза, с която да смени нощницата си, после изпъна пропитите си с пот и смотани на топка чаршафи, запали всички свещи в стаята и пропълзя обратно в леглото. Лежеше с отворени очи и поглъщаше жадно светлината.

По някое време тихите стъпки и шепотът на слугите отвън му дадоха да разбере, че дворецът се събужда. Изглежда беше задрямал, защото свещите бяха догорели, без той да забележи. Сивкава светлина се процеждаше изпод вратата и през процепите на прозоречните капаци.

Щеше да има утринни молитви. Утринните молитви изглеждаха добър план, въпреки че мисълта да се раздвижи му изглеждаше страховита. Казарил стана. Бавно. Е, нямаше да е единственият махмурлия в Тарион тази сутрин. Макар че не се беше напил снощи. В двореца бяха захвърлили временно траура заради сватбата, така че Казарил трябваше да избере нещо от дрехите, които му бяха дадени, с надеждата резултатът да изглежда сериозен и празничен едновременно.

Слезе в двора да изчака изгрева и младите. Слънцето едва ли щеше да се покаже скоро — дъждът беше спрял, но небето тънеше в облаци. Казарил избърса с кърпичката си каменния ръб на фонтана и седна. Усмихна се и поздрави с добро утро една стара прислужница, която мина покрай него с ленени кърпи в ръце. Един гарван крачеше наперено в другия край на двора и търсеше останки от снощната вечеря. Двамата с Казарил се изгледаха косо, но птицата, изглежда, не го сметна за интересен. Като се замисли, Казарил стигна до заключението, че птичето й безразличие може само да го радва.

Най-накрая, горе на галерията, вратите, които Казарил наблюдаваше в очакване, се отвориха широко. Одрямалите се баошиански офицери, които стояха на пост от двете им страни, застанаха мирно. Чуха се женски гласове и един мъжки, нисък и весел. Бергон и Изел си появиха, облечени за утринните молитви, Изел бе положила ръка върху ръката на съпруга си. Заслизаха по стълбите един до друг и излязоха от сянката на галерията.