Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 290

Най-накрая дойде ред и на ритуала, който Казарил чакаше със затаен дъх — изпращането на Бергон и Изел до спалнята им. Нито един от двамата, отбеляза доволно Казарил, не беше пил толкова, че да се напие. Понеже виното в собствената му чаша незнайно как бе ставало все по-малко разредено с напредването на вечерта, той откри, че езикът му е понадабелял, когато царевичът и царевната го повикаха в подножението на стълбите да даде и получи церемониалните целувки на благодарност по ръцете. Развълнуван, той направи свещения знак и призова боговете да ги удостоят с благословията си. Сериозната благодарност в очите им го смути.

Лейди ди Баошия беше уредила един малък хор да напява молитви, които да придружат двойката нагоре по стълбите, и кристалните гласове успяха да озаптят до приемливо количество неприличните шеги на сватбарите. Страните на Изел бяха заруменели прекрасно, а в очите й грееха звезди, когато двамата с Бергон се наведоха през парапета да благодарят усмихнато на всички и да посипят главите им с цветя.

После прекрачиха прага на осветените си с множество свещи покои и вратите се затвориха зад тях. Двама от офицерите на ди Баошия застанаха на пост отпред да пазят спокойствието им. След малко повечето от камериерките и помощниците излязоха, включително лейди Бетриз. Пали и ди Тажил моментално я отведоха за нови танци.

Тържеството обещаваше да продължи до зори, но за облекчение на Казарил от потъмнялото небе се заизсипва ситен дъждец, който прогони музикантите и танцуващите от двора и празненството се премести в съседната сграда. Бавно, подпирайки се с натежала ръка на парапета, Казарил се качи по стълбите към своята спалня, в която се влизаше от същата галерия, от която се влизаше и в покоите на младоженците, само че неговата беше зад ъгъла. „Изпълних дълга си. Сега какво следва?“

Нямаше представа. Сякаш огромен товар от отговорности се беше смъкнал от плещите му. Сега само неговият живот или смърт зависеха от решенията му… и от грешките. „Няма да изпитвам съжаление. Няма да поглеждам назад“. Миг на равновесие в пресечната точка между миналото и бъдещето.

Реши още утре да потърси съдията. Компанията му сигурно щеше да облекчи самотата му.

„Всъщност май не съм достатъчно самотен“, помисли си той малко по-късно, когато несвързаните обидни крясъци на Дондо, отприщени от среднощния час, връхлетяха вътрешния му слух. Тази нощ отделеният от тялото си дух беснееше с недостигана досега ярост, под чиито приливни вълни се разпадаха и последните нишки на разум, проявявани досега. На Казарил не му беше трудно да се досети защо и се ухили през болката, докато се мяташе в леглото си, свит на топка около топката от огън, която пулсираше в корема му.

Усети, че губи съзнание, и се насили да стане, вкопчил се в разума си като удавник за сламка, ужасен от мисълта, че побеснелият Дондо може да се опита да превземе тялото му, докато той е още жив, и да го използва за някакво гнусно нападение над Изел и Бергон. Сгърчи се на пода в нещо, което силно наподобяваше конвулсии, сподавяйки със сетни сили крясъците и мръсотията, които напираха да излязат от устата му, без сам да сигурен вече чии думи преглъща.