Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 280

Бергон се изправи и представи придружителите си, които се поклониха според етикета. Провинкарът и архисвещеният лично придърпаха един стол за Бергон, като го поставиха до този на Изел. От една кожена кесийка, която му подаде ди Тажил, Бергон извади царския си подарък за добре заварила — колие от прекрасни смарагди, едно от последните бижута на майка му, които Лисицата не беше успял да заложи, за да плаща на армията си. За съжаление, белите понита още пътуваха насам. Бергон беше възнамерявал да й подари наниз от ибрийски перли, но, по настоятелния съвет на Казарил, беше променил овреме избора си.

Ди Баошия го поздрави за добре дошъл с кратка реч, която щеше да е доста по-дълга, ако вуйната на Изел, уловила погледа на племенницата си, не се беше възползвала от една пауза между изреченията, за да покани присъстващите в съседната зала, където да се подкрепят със сервираните закуски. Младата двойка оставиха да си поговори насаме и двамата веднага сбраха глави, което направи разговора им до голяма степен недоловим за нетърпеливите подслушвачи, които се помайваха край отворените врати и току надничаха да видят как се спогаждат младите.

Казарил също не правеше изключение, като проточваше с нетърпение врат от преместения си стол и си гризеше кокалчетата на ръцете, когато не гризеше малките кексчета. Гласовете им ту се извисяваха, ту утихваха. Бергон жестикулираше, а Изел на два пъти се разсмя с глас, а на три пъти си пое шумно дъх, ръцете й литваха към устните, а очите й се разширяваха. После сниши глас и заговори нещо сериозно, а Бергон килна глава и заслуша внимателно и нито за миг не свали очи от лицето й, освен на два пъти, когато погледна към Казарил, след което и двамата заговориха още по-тихо. Лейди Бетриз му донесе чаша разредено вино и кимна в отговор на горещите му благодарности. Казарил имаше чувството, че лесно би могъл да отгатне кой се е досетил да подготви горещата вода, камериерите, храната и дрехите. Свежата й кожа грееше като позлатена на светлината на свещите, гладка и млада, но тъмната рокля и прибраната назад коса й придаваха неочаквано зряла елегантност. Пламенна енергия, на ръба да прерасне в сила и мъдрост…

— Какво беше положението във Валенда, когато тръгнахте? — попита я Казарил.

Усмивката й се стопи.

— Напрегнато. Но се надяваме нещата да се поуспокоят, след като Изел вече не е там. Ди Жиронал едва ли ще посмее да навреди на вдовицата и тъщата на царин Иас.

— Мм, освен в краен случай. В отчаянието си хората правят и немислимото.

— Вярно е. Или най-малкото, спират да спорят с вас кое е възможно и кое не е.

Казарил се замисли за бясната нощна езда на младите жени, която беше променила коренно тактическата ситуация.

— Как се измъкнахте?

— Ами, ди Жиронал явно очакваше, че ще се крием в замъка, уплашени от демонстрацията му на сила. Можете да си представите как прие това старата провинкара. Шпионките му наблюдаваха Изел денем и нощем, но мен не. Взех Нан и двете слязохме в града да накупим разни неща за домакинството и да разузнаем. Хората на ди Жиронал бяха организирали защитата си да гледа навън, готова да отблъсне евенуалните спасители на царевната. А и никой не можеше да ни попречи да ходим в храма, където беше отседнал лорд ди Палиар, за да се молим за здравето на Орико. — Усмивката й му намигна с трапчинките си. — Станахме много набожни, за известно време. — Трапчинките изчезнаха. — После провинкарата получи съобщение, не знам от какъв източник, че канцлерът е пратил по-малкия си син с едно кавалерийско подразделение да върне по най-бързия начин Изел в Кардегос, защото Орико умирал. Което може и да е било вярно, но така или иначе беше още една причина Изел да не попада в ръцете на ди Жиронал. Така че бягството стана неотложно и избягахме.