Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 224

Ди Жиронал спря на прага и отново се поклони в знак, че е разбрал. Придружена от Бетриз, Изел тръгна към вратата и когато мина покрай Казарил, му прошепна:

— Явете се при мен след половин час. Трябва да помисля.

Казарил сведе глава в поклон.

Тълпата царедворци в преддверието и дневната се разпръсна, с изключение на секретаря на Теидез, който остана на мястото си, съкрушен и безполезен. Останаха и дяконите и слугите, които трябваше да измият и приготвят тялото на царевича. Разстроеният и потресен хор на певците изпя една последна молитва; гласовете им звучаха задавено и треперливо, а после и те си тръгнаха.

Казарил не можеше да прецени кое го боли повече — главата или коремът. Избяга в стаята си в дъното на коридора, затвори вратата и се приготви за еженощната атака на Дондо, която щеше да се развихри всеки момент, ако можеше да се вярва на спазмите, овързали червата му.

Познатата болка го преви на две както обикновено, но, за негова изненада, тази нощ Дондо не наруши мълчанието си. Дали и той беше потресен от смъртта на Теидез? Ако в плановете му бе влизало кончината на момчето да настъпи вследствие унищожението на Орико, то целта му беше постигната — твърде късно обаче, за да му послужи.

Казарил не намери покой в това мълчание. Повишената му чувствителност към злокачественото образувание в корема му несъмнено показваше, че Дондо все още е в капана на собственото му тяло. Гладен. Гневен. Мислещ? Интелигентността не се бе числяла към характеристиките на Дондовите излияния досега. Може би шокът от собствената му смърт вече отшумяваше. За да остави… какво? Изчакване. Дебнене? Приживе Дондо си беше спечелил славата на опитен ловец.

Хрумна му, че докато демонът най-вероятно се стреми само да напълни двете си ведра за души и да се върне при своя господар, Дондо едва ли споделя стремежа му. Коремът на омразния му враг сигурно му се струваше непоносим затвор, но нито огненият ад на Копелето, нито студената забрава на отхвърлените от боговете призраци бяха за предпочитане. Какви алтернативи биха могли да съществуват, Казарил не знаеше, но изпитваше натрапчивата увереност, че ако Дондо търси физическа форма, чрез която да се върне в света на живите, то неговото тяло най му беше подръка. По един или друг начин. Заопипва корема си и се опита да прецени, за стотен път, колко бързо нараства всъщност туморът му.

Спазмите и страхът го раздираха около четвърт час и отминаха. Казарил си спомни за молбата на Изел. Написването на писмото, уведомяващо Иста за смъртта на сина й, щеше да е истинско мъчение, и нищо чудно, че Изел го молеше за помощ. Колкото и недостоен за тази задача да се чувстваше Казарил, длъжен беше да се отзове на молбата й, каквото и да поискаше от него тя в този час на скръб и отчаяние. Измъкна се някак от леглото и тръгна към горния етаж.

Завари Изел седнала на писалището му в преддверието, наредила пред себе си най-хубавия му пергамент, перата и восъка за печати. Допълнителни свещи бяха запалени из цялата стая и изтикваха мрака в ъглите. Бетриз също беше тук — постлала беше квадратно парче коприна и редеше отгоре му странна сбирка от бижута — брошки, пръстени и дългия наниз перли на Дондо, който Казарил така и не беше успял досега да занесе в храма.