Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 21

Казарил кимна към него и попита плахо провинкарата:

— Вдовстващата царина ще се присъедини ли към нас, ваша милост?

Устните й се стиснаха в черта.

— За жалост, Иста не се чувства много добре тази вечер. Тя… обикновено се храни в стаята си.

Казарил потисна тревогата си и реши по-късно да попита някой друг какво точно тормози майката на царевната и царевича. Краткият и далеч неизчерпателен отговор говореше за нещо хронично, продължително или твърде болезнено, въобще нещо, за което не се говори. Отдавнашното й вдовство беше спестило на Иста опасностите на нови раждания, които бяха проклятието на младите жени, но пък съществуваха и всички онези страховити женски болести, от които страдаха жените в зряла възраст… Като втора съпруга на царин Иас, Иста го беше взела в средната му възраст, когато неговият син и наследник Орико беше вече мъж. През малкото време, което беше прекарал в двора на Шалион, преди години, Казарил я бе наблюдавал от дискретно разстояние — беше му се сторила щастлива, а царинът я гледаше като писано яйце, поне в началото на брака им. Обожавал бе и прощъпалчето Изел, както и Теидез, тогава съвсем мъничко бебе, което дойката разнасяше насам-натам в прегръдките си.

Щастието им бе помрачено по време на злощастната трагедия с измяната на лорд ди Лютез, която, според повечето наблюдатели, бе ускорила смъртта на дълбоко натъжения застаряващ царин. Казарил нямаше как да не се запита дали в болестта, която явно бе прогонила царина Иста от двора на заварения й син, няма и някакъв политически елемент. Но ако съдеше по мълвата, новият царин Орико се беше отнасял с уважение към втората си майка и питаеше обич към природените си брат и сестра.

Казарил се прокашля, за да прикрие куркането на празния си стомах, и насочи вниманието си към преподавателя на царевича, настанен в далечния край на масата, от другата страна на лейди Бетриз. С царствено кимване провинкарата го подкани да почне молитвата към Светото семейство за благословия над предстоящата вечеря. Казарил се надяваше да е непосредствено предстояща. Мистерията на празния стол се разбули, когато кастеланът на замъка, сер ди Ферей, се появи забързано, извини се за закъснението си и зае празното място.

— Задържа ме свещеният от ордена на Копелето — обясни той, докато прислугата сервираше хляба, месото и сушените плодове.

Казарил, който с мъка се удържаше да не се нахвърли на храната като изгладняло куче, издаде любезно заинтригуван звук и отхапа с наслаждение.

— Рядко надъхан и многословен млад човек — поясни ди Ферей.

— Какво иска този път? — попита провинкарата. — Още дарения за сиропиталището? Миналата седмица изпратихме цял товар. Слугите в замъка дадоха всичките си стари дрехи.

— Кърмачки — каза ди Ферей; вече дъвчеше.

Провинкарата изсумтя:

— Не от моите хора, надявам се!

— Не, но помоли да им кажа, че храмът търси кърмачки. Надява се някой да има родственица, която да се трогне и да откликне на благочестивата кауза. Миналата седмица са подхвърлили още едно новородено при задната им врата, а той смята, че ще има и още. Явно сега им е сезонът.