Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 20

— Вярвам, че на Шалион му бе спестена немалко лоша поезия, когато заминах на война.

Тя вдигна рамене.

— Хайде, хайде, кастиларю, трудна задача ми поставяш с молбата си за служба. Не съм сигурна, че Валенда разполага с толкова постове, колкото би могъл да заемеш. Бил си придворен, капитан, комендант на крепост, куриер…

— Не съм бил придворен още отпреди царин Иас да умре, милейди. А като капитан… помогнах да изгубим битката при Далус. — И гни близо година в занданите на царство Бражар по този повод. — Като комендант, ами, крепостта ми падна. Когато бях куриер, едва не ме обесиха за шпионство. На два пъти. — Замисли се. „А три пъти ме изтезаваха, въпреки че се водеха преговори“. — Сега… сега, ами, знам да греба. Мога да готвя и плъх по пет начина.

„Всъщност в момента не бих отказал подобно блюдо, дори напротив“.

Нямаше представа какво е прочела тя на лицето му, знаеше само, че острите й стари очи стигаха надълбоко. Може да бе прочела изтощение, но лично той се надяваше да е видяла глад. Почти сигурен беше, че е видяла глад, защото, ако не друго, тя се усмихна криво.

— Тогава ела да вечеряш с нас, кастиларю, макар да се боя, че готвачът ни не може да ти предложи плъх. Не им е сезонът в мирна Валенда. Ще обмисля молбата ти.

Той кимна с мълчалива благодарност, защото нямаше вяра на гласа си.

Понеже още беше зима, основното хранене в замъка беше изтеглено по обедно време, а ястията се поднасяха в голямата зала. Вечерята беше лека и се състоеше, поради икономичността на провинкарата, от останалите от обяда хляб и меса, а поради гордостта й — само от най-добрите от тях, подкрепени с щедри количества от превъзходните й вина. В жежкия пек на високоравнинното лято биваше обратното — обядът беше лек, а основното ядене се поднасяше след падането на нощта, когато баошианците от всички прослойки се прибираха в прохладата на вътрешните си дворове да се нахранят под светлината на фенери.

На трапезата седнаха само осмина, в една уютна стая в новата сграда близо до кухните. Провинкарата седна на централното място, а Казарил бе поканен да заеме почетното място от дясната й страна. Казарил се постресна, когато разбра, че царевна Изел ще седи от другата му страна, а царевич Теидез — срещу нея. Царевичът обаче реши да убие времето, докато всички се настанят, като замерва с хлебни топчета кака си — маневра, строго порицана от баба му, — и така, без да иска, даде възможност на Казарил да възвърне самообладанието си. Отмъстителното пламъче в очите на царевната, прецени Казарил, не се реализира в нещо по-сериозно само благодарение на Бетриз, която седеше малко по-нататък от другата страна на масата и навреме отклони вниманието на приятелката си.

Лейди Бетриз му се усмихна през масата с дружелюбно любопитство, при което на бузата й цъфна малка трапчинка, и изглежда, се канеше да го заговори, но тъкмо в този момент се появи прислужник с купа вода, в която да си оплакнат ръцете. Топлата вода беше ароматизирана с върбинка. Ръцете на Казарил трепереха, когато ги вдигна да ги потопи в купата и после да ги изтрие в пешкира от фин лен, слабост, която той побърза да прикрие, пъхайки ги в скута си под масата. Столът срещу него остана празен.