Читать «Убийството като шедьовър» онлайн - страница 7

— Може ли някога да се качим на онези там? — пита Кевин, сочейки към флотилията от синьо-бели гребни лодки.

— Още сега, ако искате. Вместо на фестивала.

— Татееее!

Нямат нищо против моята липса на ентусиазъм. Преди се преструвах, изнасях цяло представление на шеметен ентусиазъм в редките случаи, когато Лиз се възползваше от чувството ми на вина и ме подхлъзваше с някоя посветена на децата екскурзия. Те обаче така и не захапаха въдицата и за мен беше истинско облекчение да осъзная, че на тях всъщност изобщо не им пука дали татко си прекарва добре. Те са децата, важно е те да се забавляват.

Заради отбиването в телевизията се налага да минем по най-дългия път за излизане от града, обикаляме покрай реката преди да поемем по югозападната магистрала към авеню Ню Йорк. След пет минути вече се движим на изток през каньон от порутени градски къщи и опожарени магазини.

— Това гетото ли е? — пита Шон.

— Да.

— Супер!

Скоро кварталът на бандите отстъпва пред индустриален район. Изоставени складове с избити прозорци, ресторанти за бързо хранене и мотели с дръпнати завеси. Шон не може да се нагледа.

На Кевин обаче не му пука.

— Наближаваме ли? — пита той. И се смее. — Това е шега — загря ли? Щото току-що тръгнахме!

След час и половина пристигаме. Паркирам джипа сред хилядите други коли, припичащи се на едно открито поле в малкия Кромуел, щата Мериленд. Момчетата са крайно развълнувани и се втурват презглава към чифт кули с бойници (не поглеждайте отблизо, направени са от талашит). Знаменца се веят върху укрепленията от двете страни на спуснат подвижен мост над „крепостен ров“, който изглежда прясно разширен. Кална мотика е подпряна край вратата на магазинче, където можеш да наемеш костюми за един ден.

— По-бавно — казвам на момчетата, когато тримата се вливаме в потока от семейства, готови да минат по моста към един друг свят.

— Един лорд и двама оръженосци, нали? — пита костюмираната жена при портата и ми взима кредитната карта. — За сметка на Нейно величество кралската Visa. — И вече сме вътре.

Изведнъж времето се превърта с четиристотин години назад. Настлани с дървени талпи алеи се вият през залесено елизабетинско селище с магазини, сергии за храна, открити амфитеатри и игри на „жив шах“. Граничната линия между въображението и реалността е в най-добрия случай неясна, защото мнозина от посетителите също са с костюми — някои простички и явно домашно производство, други богати като на актьорите и навярно взети под наем от магазинчето при входа. Решавам, че ми напомня за възстановките на Гражданската война и се чудя дали не би било интересно да заснема репортаж за хората, които са отдали сърцата си на друга епоха.

Междувременно момчетата хукват ту насам, ту натам, описвайки нещо като петолъчна звезда, която свързва един соколар с магазин за доспехи, фокусник с карти с един клоун, пееща мадригали група с един човек, който прави свещи. И всички, дори продавачите на храна и онези в магазините, са с костюми, говорят — уж — на английски от времето на кралица Елизабет.