Читать «Убийството като шедьовър» онлайн - страница 4

Първоначално „Афганистанска сватба“ беше част от едночасов специален репортаж за Афганистан, свързан с визитата ала „не сме ви забравили“ на Доналд Ръмсфелд в опустошената от войни страна. Добрах се до хубаво дълго интервю със секретаря по отбраната за следвоенното възстановяване. Интервюирах и Карзай. Направихме и страхотни снимки на екипа, който работеше по реконструкцията на пътя между Кандахар и Кабул. Имаше и потпури от приятни сцени из живота на тези в освободени градове. Момичета, които отиват на училище. Откриване на здравно заведение за жени. Ентусиазирани афганистанци, които слушат музика. Танци. И в ролята на черешката — сватба; афганистанска двойка празнува дълго отлаганата венчавка.

Сватбата трябваше да се състои в едно село близо до Кандахар. Безопасна зона, или така поне ни бяха казали. С екипа стигнахме дотам с техниката и всичко друго без проблеми. Въпреки камерите сватбата започна навреме. А после щастливото събитие се превърна в кошмар, когато екипажът на един отклонил се от курса американски F–16, търсещ по слухове талибански конклав, взе сватбата за нещо друго.

Четирима убити, петнайсет ранени.

Материалът за сватбата беше изваден от едночасовия репортаж за напредъка на Афганистан. Сега щеше да бъде включен в едно амбициозно предаване за косвените щети — Заливът 1 (Саддам и кюрдите), Мостар (мостът), Газа и Йерусалим (загинали цивилни и от двете страни), Афганистан (моят материал за сватбата), Либерия (отрязани ръце и крака), Заливът 2 (жертви на приятелски огън). Предаването — Големия Дейв се целеше в наградата „Еми“! — щеше да завърши с материал за най-голямата от всички истории за косвени щети — 11 септември.

Отворих файла с материала си. Кошмарът още не беше започнал на екрана. Камерата се спира на грейналите лица на младоженците, после следва близък план на американските флагчета, забучени върху куповете със зестра.

— Татко, може ли да закусим пред телевизора и да гледаме анимационни филмчета?

Подскачам. Лиз си замина заедно с децата преди повече от шест месеца. Сега хлапетата цяла седмица са тук, а аз още не съм свикнал с начина, по който те просто се материализират.

— Боже, трябва да ви вържа звънчета бе, хора!

Кевин се засмива. Шон казва:

— Може ли?

— Какво?

— Да си изядем закуската пред телевизора? Моля те!

Свивам рамене.

— Защо не?

— Супер! Хайде, Кев.

Кевин обаче не помръдва.

— Кога ще тръгваме за фестивала?

Чудя се дали може да ми се размине.

— Мисля… по обяд.

— Нее! — протестира Кевин. — Ще го изпуснем.

— Кевин — казва брат му, — откриват го чак в единайсет и затварят в седем. — И после, защото наскоро се е научил да познава часовника, Шон добавя: — В деветнайсет.

Кевин поглежда брат си.

— Сериозно, в деветнайсет? — После се обръща към мен. — Обещаваш ли? На обяд?

Преструвам се, че обмислям въпроса.

— Неее, не мога да обещая.

Шон се разсмива задавено, после и двамата проточват жалостиво:

— Татееее!

Най-после вече усещат — след цяла седмица! — кога се шегувам. През първите няколко дни се споглеждаха разтревожено. Да кажем, че бяха забравили чувството ми за хумор, ще е твърде меко — бяха забравили какъв съм. Крайно неприятно напомняне, че пет месеца са се оказали достатъчни да се превърна в непознат за собствените си синове.