Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 182

— Естествено, че знае. Ние не държим робини и ще освободим всичките.

— Защо не ги е освободил сам?

— Виж какво, Марш, в Ориента обичаите са други. Роби се подаряват при най-различни случаи, но почти никога не им се връща свободата. Те са ценна стока, приятелю.

— В крайна сметка той все пак ги е освободил.

— Да, но се е прикрил под мантията на благодарността. Има известна разлика, нали? — ухили се Дерек. — Сигурно си е помислил, че ще оценя жеста му.

Защото аз не пожелах да намаля харема му, помисли си развеселено той.

— Да се върнем на твоята прословута скромност. Направил си много повече за него, отколкото да му покажеш правия път.

— Не си прав. Подозрението срещу Селим се оказа погрешно. Но не аз го насочих във вярната посока, а една от наложниците, която откри истинските заговорници.

— Да не би да е била Шантел Бърк?

— Не си спомням да съм споменавал имена в доклада си.

— С теб не може да се разговаря — въздъхна Маршъл. — Няма ли все пак да ми разкажеш цялата история?

— Нямам какво да ти кажа. Англия е щастлива, Барка — също. Какво още искаш?

— Малко повече честност в отношенията ти със стария приятел — изръмжа възмутено Маршъл.

Дерек дълго го гледа замислено в лицето и накрая проговори:

— Джамил Решид е мой брат.

— Велики Боже! Това най-после обяснява… Нищо чудно, че… — Маршъл се закашля. Изглеждаше направо смешен в смущението си. — Съжалявам, че бях толкова упорит, старче. Няма да питам нищо повече. Да се присъединим отново към Каролайн и дядо ти.

— Ей сега — отговори ухилено Дерек.

За съжаление Каролайн беше сама в салона. Седнала пред пианото, младата жена унесено свиреше някаква тъжна мелодия, която съвсем не подхождаше на обичайната й веселост.

Като се сети за Шантел, Дерек помисли, че тази музика е написана точно за него. Беше я довел в къщи и трябваше да направи всичко, за да я задържи завинаги.

Но как да го направи, при положение че Каролайн се чувстваше тук като у дома си? Щеше да се появява все по-често с наближаването на сватбата. Двете неизбежно щяха да се срещат.

След заглъхването на последните акорди Маршъл наруши тишината и гласът му прозвуча изненадващо рязко:

— Май не ви бива много в свиренето на пиано, лейди Каролайн?

— А аз не знаех, че сте толкова музикален, лорд Филдинг — усмихна се принудено Каролайн.

— Аз пък въобще не предполагах, че не умеете да свирите.

Задъханото й дишане се чу в цялата стая.

— Какво ви става?

Маршъл невъзмутимо вдигна рамене.

— Казвам на глас нещо, което никой досега не се е осмелил да спомене. Сигурно щяхте да спестите куп ненужни мъки на учителите си, ако просто бяхте казали на баща си, че ви липсва интерес към музиката. Но, разбира се, не сте го направили. През целия си живот не сте взели нито едно самостоятелно решение.

Дерек не повярва на ушите си. Двамата не спираха. Каролайн се гневеше, Маршъл продължаваше да я обижда и сякаш бяха забравили присъствието му. Помежду им хвърчаха искри, които скоро щяха да подпалят килима. Та ние с Шантел се държим по същия начин, когато не можем да овладеем чувствата си, помисли си Дерек и избухна в луд смях.