Читать «Златният телец» онлайн - страница 202

Историята с Бубешко, който пренамалил плановете, беше разказана втори път, но сега специално за Остап. Той ходи със своите нови приятели във вагона от трета класа да убеждава студентката Лида Писаревская да им дойде на гости и при това така сладкодумничеше, че срамежливата Лида дойде и взе участие в общата гама. Внезапното доверие се разрасна дотолкова, че надвечер, като се разхождаше по перона на една голяма възлова гара с девойката с мъжкото палто, великият комбинатор я заведе почти до самия изходен семафор и тук неочаквано за самия себе си изля пред нея своята душа в доста банални изрази.

— Разбирате ли — разясняваше й той, — светеше луната, кралицата на ландшафта. Ние седяхме на стъпалата на музея на древността и изведнъж аз почувствувах, че я обичам. Но ми се наложи още същата вечер да замина, така че работата се развали. Тя, струва ми се, се обиди. Дори сигурно се обиди.

— Вас в командировка ли ви изпратиха? — запита девойката.

— М-да. Нещо като командировка. Тоест не съвсем командировка, обаче срочна работа. Сега аз страдам. Величествено и глупаво страдам.

— Това не е страшно — каза девойката, — включете излишъка от своята енергия за изпълнението на някакъв трудов процес. Режете дърва например. Сега има такова течение.

Остап даде обещание да се включи и макар да не можеше да си представи как ще замени Зося с рязане на дърва, все пак почувствува голямо облекчение. Те се върнаха във вагона с тайнствен вид и след това няколко пъти излизаха в коридора да си пошепнат за несподелената любов и за новите течения в тази област.

В купето Остап се трепеше както по-рано, за да се хареса на компанията. И той постигна това — студентите почнаха да го смятат за свой човек. А грубиянът Паровицки с все сила удари Остап по рамото и викна:

— Ела при нас в политехникума. Бога ми! Ще получиш стипендия от седемдесет и пет рубли. Ще живееш като бог. Имаме стол, всеки ден месо. След това ще отидем в Урал на практика.

— Аз вече съм завършил един хуманитарен вуз — каза бързо великият комбинатор.

— А какво правиш сега? — полита Паровицки.

— Тъй на, по финансова линия.

— В банка ли работиш?

Остап погледна студента язвително и внезапно каза:

— Не, не работя. Аз съм милионер.

Естествено това изявление не задължаваше Остап с нищо и всичко можеше да бъде обърнато на шега, но Паровицки се засмя така силно, че на великия комбинатор му стана обидно. Обзе го желание да слиса своите спътници, да извика у тях още по-голяма възхита.

— Ами колко милиона имате? — попита девойката с гимнастическите обувки, като го подтикваше към весел отговор.

— Един — рече Остап, бледен от гордост.

— Възмалко — заяви мустакатият.