Читать «Златният телец» онлайн - страница 199

— Неотдавна международното дружество „Червен кръст“ даваше обявление във вестниците, че се търсят наследниците на американския войник Хари Ковалчук, загинал във войната през хиляда деветстотин и осемнадесета година. Наследството — милион! Тоест било по-малко от милион, но нараснали лихвите… И ето в едно глухо селце във Волин…

На горния диван се мяташе малиновото одеяло. Бендер не се чувствуваше добре. Бяха му омръзнали вагоните, горните и долните дивани, целият този друсащ се пътуващ свят. Той на драго сърце би дал половин милион, за да заспи, но шепотът долу не спираше:

— … Разбирате ли, в един жакт²⁹ отишла една бабичка и дума: „Аз, казва, намерих в нашето мазе туй гърненце, не знам какво има в гърненцето, бъдете така добри, вижте вие.“ Погледнала управата на жакта в туй гърненце, а там златни индийски рупии, милион рупии…

— Ама че глупачка! Намерила на кого да разправя!… Да беше дала на мен този милион, тогава аз…

— Между нас казано, ако искате да знаете, парите — те са всичко.

— А пък в една пещера край Можайск…

Отгоре се чу стон, звучен тежък стон на загиващ индивидуум.

За миг разказвачите се смутиха, но очарованието от неочакваните богатства, които се лееха от джобовете на японските принцове, варшавските роднини или американските войници, беше толкова голямо, че те отново почнаха да се хващат един друг за коленете и да мърморят:

— И ето, когато отворили мощите, там, между нас казано, намерили милион…

На сутринта, още топъл от съня, Остап чу шум от вдигане на щори и глас:

— Милион! Разбирате ли, цял милион…

Това беше вече прекалено. Великият комбинатор надникна гневно надолу. Ала вчерашните пътници вече ги нямаше. На разсъмване те бяха слезли в Харков и оставили след себе си смачкани постелки, мазен лист карирана хартия, трохи от хляб и остатъци от котлети, а така също и въженце. Застаналият до прозореца нов пътник равнодушно погледна Остап и продължи, обръщайки се към своите двама спътници:

— Един милион тона чугун. До края на годината. Комисията намери, че обединението може да даде това. И което е най-смешното — Харков го потвърди!

Остап не намери в това изявление нищо смешно. Обаче новите спътници изведнъж прихнаха да се смеят. При това и на тримата мушамените палта, които те още не бяха успели да свалят, зашумолиха.

— А как е Бубешко, Иван Николаевич? — запита заядливо най-младият от пътниците. — Навярно рие земята с нос?

— Не рие вече. Изпадна в глупаво положение. Но какво беше! Отначало се хвърли да се бие… знаете, Иван Николаевич — характер… Осемстотин двадесет и пет хиляди тона и нито един тон повече. Тогава захвана сериозна работа. Подценяване на възможностите… Факт! Равняване по слабите места — факт! Трябваше човекът веднага да признае напълно своята грешка. Но не! Амбиция! Представи си — благородно дворянство! Да си признае — и туйто. А той започна на части. Реши да си запази авторитета. И ето че започна музиката, достоевщината: „От една страна, признавам, но, от друга — подчертавам.“ А какво има да се подчертава, какво е това безгръбначно увъртане! Стана нужда наш Бубешко второ писмо да пише.