Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 81

— И в кои дисциплини се състезава? — попита го Бил, а на лицето му се изписа неподправен интерес.

— Дълъг скок, сто метра гладко бягане и надбягване с чували.

Той с гордост изреждаше дисциплините, а Лиз го наблюдаваше с усмивка.

— Майка ти трябва да е много добър треньор, щом си спечелил толкова много медали.

— Така е. Когато тренирах с татко, съм стигал най-много до четвърто място. Той ми крещеше много повече от мама. Но тя пък ме накара да се упражнявам всеки ден и да работя по-упорито.

— Постоянството се възнаграждава — заключи Бил по-скоро заради Лиз, отколкото заради Джейми, а тя му се усмихна в отговор, леко смутена от хвалебствията на Джейми. — Сигурно е било много вълнуващо.

— Така си беше — отвърна Джейми с усмивка, а след това се обърна към брат си и го попита дали може отново да си поиграе с леглото му. И макар че Питър не беше особено очарован от тази перспектива, все пак позволи на Джейми да го направи.

През това време Бил и Лиз излязоха навън, за да поговорят.

— Как е той? — попита го Лиз. Питър все още й изглеждаше твърде уморен, а и главата и вратът очевидно продължаваха да го болят.

— Добре е — увери я Бил. — Той е любимият ми пациент. А малкият ти син е страхотно хлапе. Можеш да се гордееш с него — заяви той, загледан в Джейми, който се виждаше през стъклената стена на помещението.

— Но аз се гордея! — Тя погледна Бил и се усмихна. — Благодаря ти, че ми позволи да го доведа тук. Той беше много уплашен заради Питър. Това посещение му се отрази много добре. От два дни не съм го виждала толкова щастлив.

— Може да дойде отново, когато пожелае. Стига да не ми слага инжекции.

Бил се усмихна, а Лиз се разсмя. Двамата се върнаха в интензивното и спасиха Питър от Джейми, който продължаваше да си играе с леглото.

— Мисля, че вече е време да си ходите, приятели. Питър има нужда от почивка, вие — също. — Той погледна сериозно Джейми. — Чичо доктор иска да знаеш, че можеш да дойдеш отново.

— И следващия път ми донеси пица — додаде Питър и няколко минути по-късно целуна Джейми за довиждане.

Джейми му махна с ръка от вратата на интензивното, а след това тръгна с майка си към асансьора. Все още стояха и чакаха асансьора, когато Бил ги видя и се приближи, за да благодари на Джейми за посещението.

— Много ми хареса. Беше страхотно. А аз си мислех, че ще е страшно — призна си Джейми с неподправената искреност, която беше част от очарованието му.

Той винаги казваше онова, което мислеше. — Линейката пищеше много силно, когато откарваше Питър — информира той Бил, който кимна в отговор.

— Линейките винаги вдигат много шум. Но тук при нас е доста тихо. Така че заповядай отново.

Той се усмихна, а Джейми кимна с готовност.

— Сестрите ми ще дойдат утре. Те говорят много и може да изморят Питър.

Бил се разсмя на глас, но не се осмели да отбележи, че това е характерно за повечето жени. Не познаваше Лиз достатъчно добре, за да си позволи подобна забележка, а и не бе сигурен дали жената има добро чувство за хумор. Въпреки това изказването на Джейми го развесели.