Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 57

Лиз се затича с все сила към сина си, а той я видя и се хвърли в прегръдките й.

— Спечелих! Спечелих! Финиширах пръв!… Аз спечелих, мамо! Никога не съм печелил първо място с татко!

Джак сигурно щеше да бъде много доволен и неимоверно горд от постижението на детето им и Лиз си го представи как се усмихва щастливо. Тя притискаше Джейми към себе си и мислено благодареше на Господ и на Джак, които бяха направили това възможно. Целуна главичката на сина си, каза му колко много се гордее с него, а той вдигна глава към нея и с изненада забеляза сълзите й.

— Не си ли щастлива, мамо? — Изглеждаше много объркан и тя се разсмя.

— Можеш да се обзаложиш, че съм щастлива! Направо ще се пръсна от радост!

Двамата махнаха на Питър и момичетата, направиха знака на победата, а Питър и сестрите му се изправиха и посрещнаха с аплодисменти обявяването на победителя на сто метра гладко бягане на параолимпийските игри. Джейми отиде да получи златния си медал. Каквото и друго да се случеше през този ден, Джейми вече бе извоювал своята победа.

Той спечели сребърен медал в състезанието на дълъг скок, а в надбягването с чували отново финишира пръв. В края на деня той вече бе спечелил два златни и един сребърен медал. Когато по-късно всички си тръгнаха към къщи, той седеше в колата с трите медала на врата си и изглеждаше по-щастлив от всякога. Беше прекарал един прекрасен ден, изпълнен с вълнения, победи и сърцераздирателни моменти.

Тази вечер Лиз заведе всички на тържествена вечеря в Сосалито, за да отпразнуват победата на Джейми. Това беше ден, с който щяха да се гордеят и щяха да помнят още дълго време.

— Никога не съм постигал такива успехи с татко — отново повтори Джейми по време на вечерята. — Ти наистина си много добър треньор, мамо. Не мислех, че ще можеш да го направиш.

— Нито пък аз — призна си Мегън и погледна майка си с гордост. Рейчъл и Ани обявиха, че Джейми е най-великият атлет, а Лиз обеща да постави медалите му в специална рамка.

— Ти се справи страхотно, мамо — похвали я Ани.

— Джейми свърши по-трудната работа. Аз само засичах времето му в задния двор. А това не беше особено трудно.

Обаче бяха тренирали всеки ден в продължение на пет седмици и ето че резултатът беше налице. Джейми никога преди не бе изпитвал такова щастие. И такава гордост. Той посочи на всички хора в ресторанта своите медали и почетните си ленти. А когато по-късно вечерта Лиз го сложи да спи, той й благодари отново, обви ръце около врата й и я привлече към себе си.

— Обичам те, мамо! Татко все още ми липсва, но теб те обичам много.

— Ти си страхотно момче и аз много те обичам, Джейми. И на мен татко ми липсва, но си мисля, че днес те е наблюдавал от небето и е бил много горд с теб.