Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 50

О, за Бога! Това бе последното нещо, което би направила. Лиз продължаваше да носи сватбената си халка и рязко отклоняваше всякакви предложения в тази насока, направени й от познати и приятели. И през ум не й минаваше да излезе с друг мъж. Дълбоко в сърцето си все още се чувстваше женена за Джак и вярваше, че ще бъде негова съпруга до края на дните си.

— Минали са само шест месеца от смъртта на Джак, мамо. Освен това съм твърде заета.

— За шест месеца някои хора успяват да се оженят повторно. Шест месеца е твърде дълъг период.

— А също и деветнадесет години. А какво ново при теб? Ти излизаш ли с някого?

— Аз съм твърде стара за това — рязко отвърна майка й, макар и двете да знаеха, че не е точно така. — Прекрасно разбираш какво се опитвам да ти кажа! — Продай къщата. Затвори кантората. Намери си съпруг. Майка й бе убедена, че би могла да й даде много и все полезни съвети. Както и повечето от хората, които Лиз познаваше. Всички като че ли имаха какво да я посъветват. Лиз обаче отказваше да се вслуша в препоръките им. — Кога ще излизаш в отпуск?

— През август. Ще заведа децата на езерото Тахо.

— Добре. Имаш нужда от почивка.

— Благодаря. А сега по-добре да се захващам за работа. Тази сутрин имам доста ангажименти. — Искаше й се да прекрати този разговор, преди майка й да е започнала някоя друга тема. Винаги намираше за какво да се заяде.

— Прибра ли вече дрехите на Джак?

Исусе! Безнадеждно беше.

— Не, не съм. Дрехите му не ми пречат. Нямам нужда от допълнително пространство.

— Но имаш нужда от изцеление, Лиз, и ти го знаеш чудесно.

— И защо тогава костюмите на татко продължават да висят в дрешника на долния етаж?

— Това е различно. Просто нямам къде другаде да ги съхранявам.

Да ги съхранява за кого? И защо? И двете знаеха, че изобщо не е различно.

— Не съм готова да се разделя с тях, мамо.

И може би никога няма да бъда, мислено си призна тя. Не искаше Джак да излезе напълно от живота й, от мислите и сърцето й. А също и от гардеробите й. Не беше още готова да се сбогува с него.

— Няма да се почувстваш по-добре, докато не го направиш.

— Вече съм по-добре. Много по-добре. А сега трябва да затварям.

— Ти просто не искаш да ме чуеш, но дълбоко в себе си знаеш, че съм права.

И защо? Кой казва, че трябва да се освободи от вещите на Джак? Лиз отново почувства острата болка, която вече бе изпитала по-рано сутринта. Разговорът с майка й определено не й помагаше.

— Ще ти се обадя през уикенда — обеща й Лиз.

— Не се преуморявай, Лиз. Продължавам да смятам, че трябва да затвориш кантората.

— Може и да се наложи, ако не ме оставиш да работя, майко.

— Добре, добре. Ще се чуем отново в неделя.

Лиз затвори и се загледа през прозореца. Мислеше за Джак и за онова, което й бе казала майка й. Струваше й се твърде мъчително и болезнено да се прости с Джак навеки и да направи нещата, които майка й предлагаше. Дрехите му, които продължаваха да висят в гардеробите, й действаха успокоително. Понякога си позволяваше да докосне замислено някой ръкав, да помирише парфюма, който все още се усещаше по яките на дрехите му. Най-накрая все пак бе прибрала тоалетните му принадлежности, изхвърлила бе четката му за зъби. Но не можеше да си наложи да направи нищо повече. Всичките му останали вещи си бяха по местата и на Лиз това й харесваше. А един ден, когато това престане да й харесва, тя неминуемо ще направи нещо по въпроса. Надяваше се обаче, че този момент няма да е скоро. Не беше готова и го знаеше.