Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 43

— Да. Може би…

Този следобед Лиз си тръгна по-рано, без да каже на никого къде отива. Искаше да направи нещо важно и знаеше, че трябва да го направи сама. На излизане от града спря и купи дузина рози. После отиде на гробището и дълго остана край гроба на Джак. Все още не бяха поставили надгробен камък, но Лиз положи розите на тревата, изправи се и остана там цял един час, разтърсвана от силни ридания.

— Обичам те — най-накрая прошепна тя и се отдалечи, пъхнала ръце в джобовете си и навела глава, за да се предпази от поривите на студения вятър.

Плака през целия път до дома, а на няколко преки от къщата си отново пропусна да спре на един стоп. Премина като сляпа край знака точно когато една млада жена слезе от тротоара и се спусна през улицата. Волвото на Лиз леко закачи лявото бедро на жената, която падна на земята с изписани на лицето изумление и уплаха. Лиз рязко натисна спирачките, спря и изскочи от колата, за да помогне на жената. По лицето й все още се стичаха сълзи. Тя помогна на младата жена да се изправи, около тях се натрупаха коли, шофьорите им се развикаха и започнаха да надуват клаксоните.

— Какво ти става, бе? Луда ли си, или пияна? Видях какво стана!

— Ти я блъсна! Видях всичко… Добре ли сте? — извика единият шофьор по посока на младата жена, която стоеше трепереща редом с Лиз пред колата й. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Лиз.

— Толкова съжалявам. Аз… аз не зная как се случи. Не видях знака — започна да обяснява Лиз, макар че чудесно знаеше какво точно се бе случило.

Беше отишла на гробището да посети Джак и беше толкова разстроена, че неволно бе блъснала жената, която съвсем правилно пресичаше улицата на указаното за това място. Вината за случилото се бе изцяло на Лиз и тя го знаеше.

— Добре съм… не се тревожете… Вие едва ме докоснахте — увери я младата жена.

— Но можех да ви убия — с ужас в гласа промълви Лиз и двете жени се прегърнаха, сякаш за да се подкрепят взаимно.

Ударената жена се вгледа в лицето на Лиз и осъзна, че тя не е съвсем на себе си.

— Добре ли сте?

Лиз кимна в отговор, неспособна да проговори. Изпитваше силни угризения за случилото се и с ужас си представяше какво можеше да се случи.

— Толкова съжалявам… съпругът ми почина съвсем наскоро… тъкмо се връщах от гробището… Не биваше да шофирам…

— Защо не поседнем за малко…

Двете влязоха в колата на Лиз. Тя предложи на младата жена да я откара до болницата, но жената настоя, че е добре, и увери Лиз, че искрено съжалява за смъртта на съпруга й. По всичко личеше, че Лиз е в далеч по-тежко състояние от нея самата.

— Сигурна ли сте, че не желаете да се консултирате с лекар? — отново я попита Лиз, но младата жена само се усмихна, изпълнена с благодарност, че леката катастрофа не бе имала по-сериозни последици.

— Добре съм. В най-лошия случай ще ми остане синина. И двете извадихме късмет… или поне аз.

Двете останаха заедно още известно време, размениха си имената и телефонните си номера, а когато няколко минути по-късно младата жена слезе от колата и си тръгна, Лиз, все още разтреперана, подкара към къщи. Обадите на Виктория от колата си и й разказа за инцидента, тъй като тя се занимаваше именно с такива случаи. Виктория подсвирна през зъби, когато изслуша разказа на Лиз.