Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 39

— Сега не искам да карам колело.

— Добре — тихичко се съгласи майка му, погали копринено меката му косица и се наведе да го целуне.

В този момент в кухнята влезе Питър. Лицето му изразяваше пълно опустошение и мъка. Лиз не се осмели да го попита как е минал денят му. Изражението му беше достатъчно красноречиво. И той като всичко останали бе преживял тежък ден. Изглеждаше така, като че ли през последната седмица бе пораснал с пет години. Това чувство й беше познато. Тя самата сякаш бе остаряла със сто. През изминалата седмица почти не бе спала и яла и изтощението и умората й личаха.

— Трябва да ти кажа нещо, мамо.

— Защо ли имам чувството, че новината няма да е добра? — с въздишка подхвърли Лиз, седна до масата и взе оставената от Джейми курабийка. Така и не бе изяла обяда, който момчето й бе донесло в кантората.

— Катастрофирах с колата на връщане от училище.

— Рани ли някого? — Лиз изглеждаше спокойна, но чувствата й бяха притъпени, а и погледът й към живота бе претърпял значителна промяна през последната седмица. Щом не ставаше дума за смърт, значи можеше да го преживее.

— Само ударих колата. Блъснах една паркирана кола и смачках предната броня.

— Остави ли бележка на собственика на другата кола?

Питър кимна в отговор.

— Другата кола няма никакви поражения, но аз въпреки това уведомих собствениците. Съжалявам, мамо.

— Няма нищо, скъпи. Ако от това ще се почувстваш по-добре, искам да знаеш, че аз самата на два пъти минах на червено, докато пътувах към кантората тази сутрин. Полицаят, който ме спря, ме посъветва да не шофирам известно време. Може би и ти би трябвало да се ограничиш. Поне за известно време.

— Не мога да мръдна никъде без кола, мамо.

— Зная. И с мен е така. Това означава, че просто ще ни се наложи да бъдем по-внимателни.

Питър караше едно старо волво комби, което Джак му бе купил тази година, защото колата беше солидна и стабилна. В този момент Лиз бе особено благодарна за предвидливостта му. Тя самата караше такова волво, но по-нов модел. Керъл също имаше кола — десетгодишен форд, който поддържаше в безупречно състояние. Използваше го за личните си пътувания, а освен това прибираше децата от училище с него. В гаража стоеше и колата на Джак — почти нов лексус, който Джак, с неговия вечен стремеж да се изфука и изперчи, си бе купил през същата тази година. На Лиз обаче сърце не й даваше да го кара. Не би могла и да го продаде. Може би щяха просто да го задържат.

Не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се раздели с вещите на Джак. Вече бе прекарала няколко нощи, притиснала негова дреха към себе си. Освен това при всяко влизане в дрешника усещаше познатия аромат на афтършейва му. Не би могла да живее без вещите му около себе си и нямаше никакво намерение да се разделя с тях. Няколко души вече я бяха посъветвали час по-скоро да изнесе от къщата всичките му дрехи и принадлежности. Лиз им бе благодарила за загрижеността с ясното съзнание, че никога няма да изпълни съвета им.