Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 32

Коленичила върху износения килим, Лиз положи ръка върху гладката дървена повърхност на ковчега, а лицето й се окъпа в сълзи. Това, което се случваше с тях, бе толкова неправдоподобно, неразбираемо и непоносимо. Никога не бе допускала, че ще може да преживее подобна трагедия, но ето че сега й се налагаше. Просто нямаше избор. Съдбата й бе отредила този удар и тя трябваше да го преживее, ако не заради друго, то поне заради децата.

След известно време Виктория се върна за нея и всички отидоха да хапнат нещо. Лиз обаче не можеше да се докосне до храната. Децата вече бяха започнали да разговарят помежду си. Питър се заяждаше с момичетата, опитвайки се да ги ободри, и седнал до Джейми, му помагаше да изяде хамбургера си, като едновременно с това не изпускаше майка си от поглед. За една нощ всички те сякаш изведнъж пораснаха и помъдряха. Питър като че ли вече не можеше да си позволи лукса да се държи като тийнейджър. Беше станал мъж. Дори и момичетата й се сториха по-големи, а Джейми вече не приличаше на невръстно хлапе. Всички те полагаха неимоверни усилия да бъдат силни, да подкрепят майка си в огромната й мъка, да намерят утеха един в друг.

След като се нахраниха, Керъл закара децата у дома, а останалите, заедно с Лиз, се върнаха в обредния дом. През целия следобед прииждаха хора, за да се поклонят пред тленните останки на Джак, да поплачат за загубата му, да утешат Лиз и да побъбрят с приятели пред сградата на обредния дом. Лиз имаше чувството, че присъства на един безкраен коктейл без храна, но с много сълзи, на който Джак, положен в ковчега си в края на залата, бе почетен гост. Лиз все се надяваше, че той ще стане от него и ще заяви пред всички, че това никога не се е случвало и че всичко е само една ужасна шега. Макар че шега нямаше и поклонението продължи цяла вечност.

Последва още един ден в обредния дом. Лиз изпадаше ту в състояние на пълна апатия, ту едва овладяваше пристъпите си на паника, но иначе изглеждаше изключително овладяна и спокойна и някои хора дори започнаха да се питат дали не е упоена. Тя обаче караше без успокоителни, движеше се като на автопилот и правеше онова, което се очакваше от нея.

Понеделникът дойде, окъпан от ярка слънчева светлина, и Лиз отиде отново до обредния дом, за да прекара известно време насаме с него. Беше решила да не отваря ковчега и сега се разкъсваше от противоречиви чувства и угризения. Чувстваше, че е длъжна да го зърне за последен път, но си даваше сметка, че не би могла да го стори. Не искаше да го запомни по този начин. Беше го видяла за последно в линейката, а също и на пода на кантората им само минути преди да умре и този спомен бе достатъчно мъчителен и жесток. Лиз се боеше, че, ако го види отново, може да се пречупи и да изгуби напълно и малкото останало й самообладание и самоконтрол.

Тръгна си мълчаливо, прибра се у дома и завари децата да я чакат във всекидневната заедно с техните чичовци, баби и дядовци. Майка й носеше черен костюм, а момичетата бяха облечени с тъмносини рокли, купени им от баба им. Питър бе облякъл първия си тъмен костюм, който Джак му бе купил само преди месец, а Джейми носеше блейзър и сив панталон.