Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 26

Когато Виктория пристигна, Лиз все още бе облечена с окървавената си нощница и болничния халат. След като прекараха известно време заедно, Виктория й помогна да ги съблече и внимателно я заведе в банята. Но дори и душът не помогна. Нищо не помагаше. За Лиз нямаше никакво значение дали яде, пие, плаче или говори. Колкото и да размишляваше, колкото и пъти да си припомняше случилото се, крайният резултат винаги бе един и същ. Мислеше си, че като изкаже всичко с думи, може да й олекне, но не стана.

През цялото това време на Лиз й се искаше единствено да излезе от спалнята и да провери как са децата й. Керъл седеше при Джейми и момичетата, Питър бе отишъл за малко до дома на Джесика, а Джийн продължаваше да провежда безкрайни телефонни разговори. Виктория се опита да накара Лиз да полегне, но тя отказа. По-късно през деня Джийн й напомни, че е длъжна да помисли за приготовленията за погребението. Лиз вече бе започнала да мрази тази дума и не желаеше да я чуе никога повече. Смисълът й съдържаше целия ужас на случилото се с тях. Приготовления. Това означаваше избор на обреден дом, на ковчег, на костюм, с който да облекат трупа му, и на стая, в която хората да дойдат и да му се поклонят, сякаш той беше някакъв предмет или рисунка, но не и човек.

Лиз вече бе решила, че ковчегът трябва да е затворен. Не искаше хората да го запомнят като мъртвец. Държеше всички да си го спомнят такъв, какъвто беше приживе — засмян и общителен приятел, страхотен баща и ненадминат адвокат. Не желаеше хората да видят в какво се е превърнал, не й се щеше да излага на показ безжизненото тяло, което Филип Паркър бе унищожил само с един куршум.

Лиз знаеше, че точно в този момент семейството на Аманда Паркър преживява същия този ужас, разбираше, че децата й сигурно са съсипани. Те бяха все още съвсем малки и Лиз бе информирана, че сестрата на Аманда ще ги вземе при себе си. Въпреки това обаче не можеше да мисли за тях в момент като този — всичките й страхове и тревоги бяха съсредоточени върху собствените й деца. Помоли Джийн да изпрати цветя в обредния дом от тяхно име и реши, че след няколко дни ще позвъни лично на майката на Аманда. За момента обаче бе прекалено разстроена и съсипана и можеше само да плаче за тях и да им съчувства от разстояние.

Вечерта пристигнаха братът на Джак от Вашингтон и родителите му от Чикаго. На следващата заран тръгнаха заедно с Лиз към обредния дом, за да се погрижат за погребението. Джийн отиде заедно с тях, а също и Виктория, която държеше ръката на Лиз през цялото време докато избираха ковчега. Спряха се на ковчег от тъмен махагон с месингови дръжки и подплата от кадифе. Служителите в обредния дом говореха така, сякаш бяха отишли там да избират кола, а не ковчег за Джак. Те обсъждаха различните възможности и алтернативи с такова спокойствие, а думите им звучаха толкова налудничаво, че на Лиз изведнъж й се прииска да избухне в истеричен смях. В следващия миг обаче отново се разрида неудържимо. Вече изобщо не можеше да се владее, имаше чувството, че е неспособна да спре или промени силните емоции, които заплашваха да я погълнат. Съдбата я бе запокитила сред огромните вълни на отчаянието и тя не виждаше обратен път към спасителния бряг. Запита се дали някога отново ще се почувства нормална, дали ще може отново да разсъждава разумно, да се смее, да се усмихва, да чете списания и да върши всички ония обикновени неща, с които е изпълнено ежедневието на хората. А всеки път, когато минеше край украсената коледна елха, я възприемаше като безмълвно обвинение, като грозен спомен… като призрак от една отминала Коледа.