Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 132

Лиз вече съзнаваше, че трябва да приеме факта, че той просто не желаеше да се обвържех нея. Бил очевидно харесваше живота си на свободен и необвързан мъж.

Докато лежеше във ваната, Лиз си помисли за добротата, която бе проявил към Джейми. Не можеше да му се отрече, че беше страхотен лекар и много свестен и почтен мъж.

Тази нощ Лиз си легна сама малко след полунощ. Джейми спеше в собствената си стая. Вечерта, след като му сложиха гипса той пожела да спи при нея. През нощта се обърна неволно в съня си и я удари с гипсираната ръка по рамото — ударът беше толкова силен, че синината още личеше на ръката й. След този случай двамата решиха, че ще е най-добре Джейми да спи в собственото си легло, докато не му свалят гипса.

— Добре ли си, мамо? — попита Питър, който надникна в стаята й малко след като Лиз си легна.

Тя отговори, че е добре и му благодари за загрижеността.

През целия ден всички бяха останали близо един до друг, подобно на корабокрушенци сред вълните на океана, хванали се здраво за единствената спасителна лодка. Никога нямаше да забравят тази Коледа — тя не беше толкова ужасна колкото предишната, но по свой собствен начин бе не по-малко мъчителна. Сега Лиз копнееше единствено за сън и забрава. Искаше да заспи дълбоко и да се събуди след края на празниците. Но, както ставаше напоследък, остана будна часове наред, а мислите й се лутаха между Джак, Бил и децата й.

Най-накрая, малко след четири сутринта, тя се унесе в неспокоен сън и когато чу звъна на телефона, си помисли, че вероятно сънува. Беше толкова замаяна, че й отне известно време да се ориентира и да намери телефонната слушалка.

— Ало?

Думата бе приглушена от завивките, гласът й звучеше уморено и човекът отсреща замълча, явно колебаейки се дали да каже нещо. Лиз тъкмо се канеше да затвори, когато той най-сетне проговори.

В началото Лиз не разпозна гласа, но в следващия миг си даде сметка, че това е Бил, макар да нямаше и най-малка представа защо изобщо й се обажда. Той навярно беше на работа. Навън все още беше тъмно и Лиз, присвила очи, погледна към часовника. Шест и половина сутринта.

— Здравей! — Гласът му прозвуча неестествено радостно, а тя, след агонията на предишния ден, се чувстваше като участничка в родео, изминала целия път оттук до Кентъки на гърба на разлудувал се кон. Беше просто смазана от умора. — Реших да ти звънна и да ти пожелая весела Коледа.

— Весела Коледа! Но това не беше ли вчера? — А може би тя просто живееше в зоната на здрача, откъдето нямаше измъкване. Може би до края на живота й я очакваше една поредица от безкрайни коледи. Това вече би бил най-страшният възможен кошмар.

— Да. Но аз сигурно съм я пропуснал. Бях доста зает. Как е Джейми?

— Мисля, че е добре. Все още спи.

Лиз се протегна и се постара да се разсъни, като не спираше да се чуди защо й се обажда. На всичкото отгоре бе твърде разговорлив. И то в шест и тридесет сутринта.

— Ти се държа много мило с него в болницата. Благодаря ти.

— Той е страхотно хлапе и аз много го харесвам. Последва дълго мълчание, през което Лиз отново задряма. След това стреснато подскочи, уплашена, че може да каже нещо глупаво в просъница. Но като че ли не бе пропуснала нищо. Бил очевидно размишляваше върху нещо. След това попита: