Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 119

Не можеше да му каже нищо повече. Бил Уебстър бе излязъл от живота им и тя не можеше да направи нищо, за да го върне отново при тях. Дори и молбите й не биха помогнали и вече го знаеше. Безсмислено беше да се опитва да го убеди чрез разумни доводи, молби и клетви във вечна любов. Днес след обяд, в разговора им по телефона, бе опитала всичко това, само за да разбере с безпощадна яснота, че той вече не я иска. Не можеше да спори по този въпрос. Той имаше право да вземе сам подобно решение.

— Няма да е същото, ако Дядо Коледа ми подари хвърчило — тъжно констатира Джейми. — Хвърчилото на Бил е специално, защото си го е направил сам.

— Може пък и ние да си направим едно — заяви Лиз, борейки се със сълзите си.

Щом, беше в състояние да тренира заедно с него и да го подготви за състезанието на дълъг скок, защо пък да не го научи как да си направи хвърчило? Но какво още щеше да й се наложи да прави? Колко още трябваше да учи? Колко роли трябваше да изпълнява само защото един лунатик бе застрелял Джак, а Бил Уебстър, обхванат от паника, бе решил, че не желае повече да бъде част от живота й? И защо все тя трябваше да събира отломъците?

Тези въпроси не й даваха мира.

Малко след това Керъл отиде да прибере момичетата от училище, а в мига, в който те прекрачиха прага на къщата, Джейми побърза да им съобщи новината, която майка му бе споделила с него.

— Бил не желае да ни вижда повече.

— Добре — на висок глас възкликна Мегън, но след това, изпълнена с чувство на вина, погледна към майка си. Дори и за нея бе очевидно, че Лиз изглежда много нещастна.

— Не е хубаво да говориш така, Мег — тихо отбеляза Лиз. В очите й напираше такава тъга, че Мегън побърза да се извини.

— Аз просто не го харесвам — смотолеви тя.

— Но ти почти не го познаваш — възрази Лиз. Мегън само кимна в отговор, след което момичетата се прибраха по стаите си, за да подготвят домашните си за следващия ден.

До коледната ваканция оставаха само още три седмици. В къщата обаче не се усещаше празнично настроение, а сърцето на Лиз едва не се пръсна от болка, когато извади коледните украси.

Тази година бяха решили да не поставят светещи лампички пред къщата и по дърветата в градината — традиция, която Джак бе спазвал години наред. Споразумяха се да поставят украса само вътре в къщата. Две седмици преди Коледа Лиз заведе децата да си изберат коледна елха, но никой от тях не бе особено въодушевен.

Бил не се бе обаждал от две седмици и Лиз подозираше, че той никога повече няма да я потърси. Беше взел решението си и очевидно възнамеряваше да се придържа към него.

Най-накрая Лиз призна пред Виктория за разрива помежду им. Приятелката й, преизпълнена със съчувствие, я покани на обяд, но Лиз нямаше желание да се вижда дори и с нея.

С приближаването на коледните празници цялата къща бе обгърната от тъга и печал, а Лиз и децата, обхванати от отчаяние, започнаха бавно да затъват в тресавището на депресията. От смъртта на Джак бе изминала почти една цяла година, а изведнъж започна да им се струва, че трагедията ги бе сполетяла едва вчера. Децата не спираха да говорят за него. А Лиз имаше чувството, че постоянно се лута се между агонията, причинена й от отдръпването на Бил, и спомените от живота й с покойния й съпруг. Тя прекарваше по-голямата част от времето си затворена в стаята си, не се виждаше с приятели. Тази година отклони и всички покани за коледни партита. Реши дори да не кани и майка си, оправдавайки се пред нея, че предпочита да остане сама с децата. Майка й, макар й наранена от решението й, заяви, че я разбира и не й се сърди. Възрастната жена се бе обадила на своя приятелка вдовица и я бе поканила да прекара коледните празници заедно с нея.