Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 104

— Толкова много те обичам, Лиз…

— Аз също те обичам… — прошепна в отговор тя.

За пръв път произнасяше тези думи на глас, но този път те излязоха от устата й с лекотата, с която се целуваха и с която най-накрая се отдадоха на страстта си.

Лиз бе напълно покорена от мъжа до себе си и от силния си копнеж по него. Изведнъж всичките й скърби, тревоги и страхове избледняха и тя се отърси от тях като от пашкул, от който вече няма нужда. Не желаеше да се крие от Бил, готова бе да разголи пред него цялата си душа и да му се отдаде цялата.

А след това, докато лежаха задъхани и преситени, тя му се усмихна, но в очите й се прокраднаха горчивина и носталгия и той разбра, че миналото и спомените все още държат една част от сърцето й в плен. Другото би било невъзможно и те и двамата чудесно съзнаваха това.

— Добре ли си? — ласкаво я попита Бил, угрижен за нея заради тъгата, която се четеше в очите й.

Но независимо от това какво казваха очите й, на устните й грееше широка усмивка.

— Добре съм… чувствам се прекрасно… ти ме правиш толкова щастлива.

И това беше почти вярно. Толкова, колкото можеше да е вярно в този момент.

Бил забеляза сълзите, които проблеснаха в очите й. Трудно й беше да не мисли за Джак в момент като този, докато се отдаваше на друг мъж. Беше направила още една важна стъпка в отдалечаването си от него — стъпка, която бе отлагала дълго време. Сега обаче искаше да я направи. Имаше чувството, че върви по мост, свързващ едната част от живота й с другата. С Бил се чувстваше в безопасност и знаеше, че с него може да сподели абсолютно всичко. Той не беше наранен и разстроен от признанието й, че не й е никак лесно да направи тази стъпка и да прекоси моста между минало й бъдеще.

Дълго време останаха в леглото, отпуснали се спокойно един до друг. Разговаряха за най-различни неща и той й призна, че никога не бе обичал друга жена толкова силно, колкото обича нея в момента. А тя лежеше до него, отдала се напълно на удоволствието от близостта му, и се опитваше да си наложи да не мисли за Джак. Което не беше толкова лесно.

С времето Лиз все по-рядко се сещаше за Джак. Цялото й същество бе погълнато от Бил и от щастието, което споделяха. Двамата излизаха на дълги разходки и разговаряха за всевъзможни неща — за професиите си, за децата й, за мечтите им. Избягваха да споменават миналото, доколкото това бе възможно, така че в неделя сутринта на този само техен уикенд, седнали на терасата на стаята и зареяли погледи над ширналата се в краката им долина, те неизбежно заговориха за бъдещето.

Бил беше облечен с пуловер и дънки, а тя се бе загърнала в удобна вълнена роба, за да се предпази от хладния повей на ноемврийското утро. Денят обаче не бе студен и те се наслаждаваха на възможността да помързелуват на терасата и да прочетат неделния вестник, окъпани от лъчите на слънцето.

Лиз му подаде спортните страници на вестника, а той й се усмихна широко.