Читать «Двойни убийства» онлайн - страница 31

Тя обясни:

— Магазинчето „Седем-единайсет“, където Дебора и Фред са спрели, след като са напуснали Ричмънд…

— Откъде знаеш за това? — прекъснах я.

— Успях да го изкопча от шофьора на влекача, който се е мотал из мястото за отдих и е чакал да му наредят да откара джипа. Дочул полицаите да обсъждат една касова бележка, намерена в хартиена торба. Изискваше доста труд, но успях да разбера за кой „Седем-единайсет“ става дума и коя продавачка е била на смяна по времето, когато Дебора и Фред са се отбили там. Някой ми спомена името на Елън Джордан, която работи в смяната от четири до полунощ, от понеделник до петък.

Обичах Аби и по тази причина лесно бях забравила, че заслужено е спечелила многото си награди за журналистически разследвания.

— Какво очакваш да научиш от продавачката?

— Разпити като този, Кей, са все едно да търсиш печалба от лотарията в кутия бисквити. Не знам отговорите. Всъщност не знам дори въпросите, поне докато не започна да се ровя из нещата.

— Убедена съм, че не трябва да се мотаеш сама посред нощ, Аби.

— Ако искаш да дойдеш като охрана — отговори тя развеселена, — бих се радвала на компанията ти.

— Смятам, че това не е много добра идея.

— Сигурно си права — съгласи се тя.

Реших все пак да го направя.

4.

Осветеният надпис се виждаше от половин километър преди отбивката. „Седем-единайсет“ блестеше в тъмнината. Загадъчното съобщение в червено и зелено вече не отговаряше на истината, тъй като всеки „Седем-единайсет“, който знаех, беше отворен по двайсет и четири часа в денонощието. Почти можех да чуя думите, които баща ми би казал: „И дядо ти е напуснал Верона заради това?“. Това беше любимата му забележка, когато четеше сутрешния вестник и клатеше неодобрително глава. Казваше го и когато някой с джорджийски акцент се отнасяше с нас като че ли не сме „истински американци“. Мърмореше го и когато чуваше истории за несправедливости, измами и разводи. Докато бях дете в Маями, той притежаваше малка квартална бакалничка и всяка вечер сядаше на масата, разказваше ни как е минал денят му и ни разпитваше за нашия. Присъствието му в живота ми не бе дълго. Почина, когато бях дванайсетгодишна. Струваше ми се, че ако беше жив, нямаше да одобри денонощните магазини. Нощите, неделите и празниците не трябваше да бъдат прекарвани в работа зад тезгяха или в ядене на някакъв си сандвич по пътя. Тези часове принадлежаха на семейството.

Аби провери отново огледалата си, когато отби колата към изхода. Спря на паркинга на „Седем-единайсет“ и усетих, че изпитва облекчение. С изключение на един фолксваген, паркиран близо до стъклените врати, ние бяхме единствените клиенти.

— Засега пътят е чист — забеляза тя и изключи двигателя. — През последните трийсет километра не минахме покрай патрулна кола, дори не и покрай цивилна.

— Поне не покрай такава, която можеш да познаеш — казах аз.

Нощта беше мъглива. Не се виждаше нито една звезда. Въздухът бе топъл, но влажен. Млад мъж, носещ кутия с дванайсет бири, мина покрай нас, когато влязохме в разхладения от климатичната инсталация магазин, препълнен с любимите на американеца стоки. Видеоигри проблясваха ярко в ъгъла, а зад щанда млада жена подреждаше рафта с цигарите. Не изглеждаше над осемнайсет години, изрусената й коса падаше на вълни около лицето. Тънката й фигурка беше издокарана в туника на бели и оранжеви карета и тесни черни джинси. Ноктите й бяха дълги и яркочервени. Тя се обърна, за да разбере какво искаме, и аз се изненадах от твърдостта, изписана на лицето й. Изглеждаше като че ли е пропуснала велосипедите с помощни колела, а се е качила направо на „Харли Дейвидсън“.