Читать «Двойни убийства» онлайн - страница 11

— Търсиха цяла нощ и все още са там. Докараха още кучета и полицаи, няколко хеликоптера. — Тя заговори бързо: — Нищо. Няма и следа от тях. Боб се присъедини към търсещите. Аз съм си у дома — поколеба се тя. — Чудя се дали бихте наминали насам? Ако сте свободна за обед…

След дълга пауза неохотно се съгласих. Затворих телефона, ругаейки сама себе си, защото знаех твърде добре какво ще иска Пат Харви от мен. Щеше да ме разпитва за останалите двойки. Ако бях на нейно място, бих постъпила точно по същия начин.

Качих се горе в спалнята и свалих халата си. Взех дълга гореща вана и си измих косата. Телефонният ми секретар започна да приема съобщения, на които не възнамерявах да отговоря, освен ако бяха изключително спешни. След около час седях облечена в кафяв костюм и напрегнато слушах съобщенията. Бяха пет, всичките от репортери, научили, че съм била на мястото за отдих в Ню Кент, което не предвещаваше нищо добро за изчезналата двойка.

Протегнах се към телефона с намерение да позвъня на Пат Харви и да отменя обеда ни. Но не можех да забравя изражението на лицето й, когато слезе от хеликоптера с пуловера на дъщеря си в ръка. Не можех да забравя и лицата на другите родители. Оставих телефона, заключих къщата и се качих в колата си.

Хората на държавна служба не могат да си позволят лукс и уединение, освен ако имат и някакви други доходи. Очевидно заплатата на Пат Харви бе нищожно зрънце от семейното й богатство. Живееха близо до Уиндзър на река Джеймс в подобна на палат къща, която гледаше към реката. Изчислих приблизително, че парцелът е поне пет акра. Беше заобиколен от висока тухлена стена, по която имаше окачени знаци „Частна собственост“. Завих по широк частен път, засенчен от дървета. Масивната врата от ковано желязо се отвори плавно, преди да успея да спусна прозореца си и да натисна звънеца. После се затвори зад мен, когато продължих напред. Паркирах до черен ягуар пред римска галерия с колони от стари червени тухли, фугирани с бяло.

Предната врата се отвори, докато излизах от колата си. Пат Харви изсуши ръцете си с кърпа за чинии и ми се усмихна смело от върха на стълбите. Лицето й беше бледо, очите — зачервени и изморени.

— Чудесно е, че дойдохте, доктор Скарпета. — Тя ме покани да вляза: — Моля, влезте.

Фоайето бе просторно като всекидневна. Последвах я през официалния хол към кухнята. Мебелировката датираше от осемнайсети век. От стена до стена лежаха ориенталски килими. По стените висяха оригинални картини от импресионисти, а в камината артистично бяха подредени букови цепеници. Кухнята поне изглеждаше функционална и обитаема. Останах с впечатлението, че в къщата няма никой друг.

— Джейсън и Майкъл са навън с баща си — обясни тя, когато попитах. — Момчетата пристигнаха тази сутрин.

— Колко големи са те? — запитах аз, докато тя отваряше вратичката на фурната.

— Джейсън е на шестнайсет, а Майкъл — на четиринайсет. Деби е най-голямата.

Пат Харви се огледа наоколо за ръкавиците за тенджери, изключи фурната и постави печеното на котлона. Ръцете й трепереха, докато вадеше нож и лопатка от чекмеджето.