Читать «Доблестен враг» онлайн - страница 5

Стъписан от проявената непочтителност, жрецът пристъпи до високия наталец и го погледна питащо, но Грегъри само поклати глава. Огледа войниците около себе си. Всички мълчаха, чуваше се само вялото стържене на лопатите в заледената пръст. Мълчаха и гледаха Денис, спрял сам в края на леса.

Грегъри се окашля пак, този път по-силно, привлече вниманието им и им махна да действат по-бързо.

— Той ме мрази — промълви с малко тъга отец Корвин.

— Не, отче. Просто мрази всичко това.

Дворът на стария чифлик беше осеян с останките от битката — отъпкания сняг, тук-там зацапан с ръждивочервени петна, натрошените оръжия, труповете на петдесет и двамата цурани, останали там, където бяха паднали, с ранените, довършени с нож през гърлото. Погледът му се прикова в жреца.

— Не е ваша вината, че неволно причинихте този бой.

Жрецът поклати унило глава.

— Съжалявам. Изгубих се, а и не знаех, че цураните са толкова близо зад мен.

Грегъри се взря в светлосините очи на стареца, но жрецът отвърна на погледа му, без да мигне, без да наведе глава и за миг. Препитаващите се с просия жреци от който да било орден, дори на Богинята на непорочността, трябваше да са хора достатъчно корави, та да могат да преживеят в тази сурова земя с малкото, което им предложи провидението. Грегъри не хранеше капка съмнение, че боздуганът, висящ на колана на жреца, нерядко се е цапал с кръв и че отец Корвин е преживял немалко опасности и несгоди. А и наталецът умееше да преценява хората. Колкото и да изглеждаше смирен този жрец, зад привидната му кротост несъмнено се криеше твърд нрав.

— По-добре изобщо да не бях тръгвал от манастира да помагам. — Отецът въздъхна и най-сетне наведе глава. — Загубихме се тримата, с братята Валдин и Зигфрид. Тръгнали бяхме за лагера на барон Мойет, хванахме грешна пътека и се озовахме в тила на цураните.

— Само горяни и елфи вървят по тези пътеки, без риск че могат да се изгубят, отче — подхвърли Грегъри. — Коварни са тези лесове. Разправят, че понякога самата гора крие пътеките и прави нови, за да подведе неопитния пътник.

— Братята Валдин и Зигфрид ги плениха — заразнищва случилото се жрецът. — Аз се отървах. Бях свърнал встрани от пътя да се облекча, когато ги хвана цуранският патрул. Щом ги повлякоха, побягнах в обратната посока. Като последен страхливец.

Щурмовакът сви рамене.

— Може да се нарече благоразумие, а не страх. Не сте дали възможност на цураните да заловят трети пленник.

Ала жрецът не изглеждаше много убеден.

— Нищо не сте могли да направите за тях — добави Грегъри. — Освен да останете с тях като пленник.

Корвин като че ли малко се поуспокои.

— Все пак беше глупаво от моя страна, че побягнах. Ако бях по-предпазлив, нямаше да ги доведа при вас. Щом видях човека ви, дето се криеше до пътеката, естествено тръгнах право към него.